- Демира, върни книгите в библиотеката. - каза сестрата Уни Ча.
- Да, сестро. - отвърна ти и взе книгите, които бе задължена да изчетеш, но тъй като го беше направила, се налагаше да ги върнеш в библиотеката.
- Довечера трябва да си тук в 18:00, имаме доста работа тук. - каза четиридесет и пет годишната жена.
Да, не е особено хубаво да живееш в църква, да се обучаваш там и да нямаш правото да излизаш, освен ако не се налага.
А ти знаеше това най-добре. Имаше други планове за живота си, но когато родителите ти починаха, нещата малко се завъртяха. Реши да изпълниш желанието на своите вече отдавна покойни майка и баща. И точно заради това стана монахиня. Всъщност, сега се обучаваше за такава. Сестрата Уни Ча беше най-възрастната сред всички, което я правеше и твоя главна учителка. Но ти далеч не я възприемаше като такава. Ти беше изцяло в нейните грижи, когато родителите ти напуснаха този свят. Чувстваше я като своя втора майка.
След като прие нечестливата си съдба започна да се обучаваш за монахиня, според теб това да изпълниш най-голямото желание на родителите си беше като сумата пари, които плащане за грижите, които преди години полагаха за теб.
И така, вече от почти 1 година, ти се учеше за нещо, което изобщо не чувстваше, че беше.
1 час по-късно
Стоеше пред един от дългите и високи рафтове в градската библиотека и търсеше новите книги, които бе заръчано да вземеш. Плъзгаше пръста си от една книга - към друга, прочитайки заглавията, за да се увериш, че са това, което търсиш.
Скоро откри така дълго търсената книга, извади я от купището други и се обърна рязко в посока към изхода, когато се блъсна в някого.
Строполи се на земята, а скоро успя да дочуеш и звука от сблъсъка между земята и очилата ти. Изпусна книгата и сега се намираше просната на пода пред непознат.
"Винаги оплесквам нещата!" каза си ти на ум.
Започна да претърсваш земята около теб за очилата си, но без никакъв успех. А сега беше в положение, от което имаше чувството, че няма изход. Докато не чу мъжки глас срещу теб:
- Извинявай! Позволи ми да ти помогна! - звучеше изненадващо мил и възпитан.
