1

Половин час след като слънцето бе залязло последният звънец би и учениците започнаха да излизат от класните стаи. Всички бързаха на някъде, все пак беше петък вечер. Всички, освен Алан. За разлика от повечето от другите, той щеше да прекара вечерта си играейки на някоя игра, или гледайки анимета. Последните два месеца от живота си Алан прекара пред компютъра, напълно отцепвайки се от света. От една страна това се дължеше на поредното момиче, което не му обръща внимание, от друга на факта, че освен момчетата от класа, които бяха четири, той нямаше други приятели и се чувстваше самотен. За добро или лошо започваше да свиква с постоянната самота. Единствено се нуждаеше от компютър и храна. Тръгна надолу по стълбите, сложил слушалки в ушите си, минавайки покрай другите със завидна ловкост.

Малко преди да излезе през главната порта осъзна, че беше забравил зарядното си в стаята и тръгна назад, за да си го вземе. Изненада се, че е забравил нещо. Последния път, когато забрави нещо още не можеше да говори. Алан се гордееше с паметта си. Винаги запомняше всичко, което му е необходимо без усилия и не го забравяше докато не му излезе от употреба. Докато вървеше към стаята осъзна, че не само той се връща, а и всички останали. Коридорите се изпълниха с момчета и момичета запътили се към стаите. Нещо започна да го съмнява. В един ден, по едно и също време всички да забравят нещо и да се върнат отново вътре. Не видя никой от класа му и опасенията му се изпариха до определена степен, но пак обстановката му се стори прекалено странна. Друго, което го притесняваше на път за стаята беше тих, зловещ шепот. Макар лампите да работеха Алан се чувстваше така все едно светлината не го достигаше и го обгръщаше тъмнина. За миг усети как нещо го докосва по рамото, но когато се обърна до него нямаше нищо. Спря се на място, за да разбере какво беше станало току-що. Огледа внимателно заобикалящото го пространство. Намираше се на втория етаж пред учителската стая. Голяма, изработена от красиво дърво, с окачени върху нея разписания за ваканции. Стълбите се намираха точно пред нея, а коридора продължаваше и в двете посоки. След като не успя да види нищо Алан реши, че докосването е било резултат от въображението му заради притеснението и недоспиването му и продължи нагоре по стълбите. Винаги когато минаваше по от тук се чудеше защо цвета им е различен. За разлика от първите два етажа, където строителите не бяха използвали боя и стълбите стояха сиви, тези нагоре имаха бял оттенък, но с годините повече приличаха на сиви. Продължи да върви към стаята и си напомни защо се връщаше.