Как се надраства приятелство?

Това разбрах аз за приятелството...

Едва ли съм най-подходящият човек да разсъждавам върху тази тема - все пак за престоя ми на тази планета от почти двайсет години не създадох толкова много приятелства. Но ето ме тук, мислеща си, какво значи да надраснеш едно приятелство. Как точно се случва? Кога усещаш, че се е случило? Боли ли? Обзема ли те тъга или осъзнаваш, че си готов и няма какво повече да вземеш или дадеш на човека, който за кратко е вървял близо до теб по пътя си? Нима ние сме едно дърво, което се радва на цъфтящи нови приятелства, но после ги освобождава, когато увехнат?

Винаги съм ценяла приятелството повече от всичко друго. Както се казва ,,Приятелте си избираш сам." Те са тези, с които споделяш и добрите и лошите мигове. Те са тези, които са най-близко до теб по акъл. Те ти помагат да се изградиш като личност... Или поне това са те, докато не стане време да продължите в различни посоки и да се забравите, било то по стечение на обстоятелствата или умишлено.

Първото ми съзнателно приятелство беше в детската градина. Звезди беше две годинки по-малка, но винаги беше неотлъчно до мен. Имах и други приятели, бях комуникативно дете все още, но усещах, че единствено в нейната компания се чувствам на място. Тя ме научи какво е приятелство и доверие. Показа ми, че е по-хубаво да споделяш играчките си от колкото да си ги пазиш като малък чичо Скрудж само за себе си. Тя беше до мен в първите ми осъзнати домогвания до света извън ,,вкъщи". ,,А пък ние вкъщи..." - трудно ми беше да повярвам, че тя живее по различни правила от мен. Те ядяха заедно в определен час, а ние кой, когато сметне за удобно, без да се съобразява с останалите. Те предпочитаха да разговарят, а ние запълвахме тишината с буботенето на телевизионната водеща. Толкова разлики, тогава ми просветна, че всъщност всеки човек е един отделен свят, няма еднакви хора, дори подобни няма(ако вкараме малко математика). Приличат си по един признак, а по друг тотално се различават. Но времето в детската градина е едва година... Година, чиито последни седмици аз прекарах в смятане на въображаемите ни срещи, уговаряне на график, по който следва да комуникираме. Аз щях да се обаждам по телефона на дядо ми на телефона на баба и, когато тя я гледаше вторник след обяд, защото майка й беше втора смяна. Тя щеше да убеждава баща си да я води в събота на катерушките при моя блок. Ех, планове, мечти, така и не се състояха. Толкова скръб - тогава се питах защо изобщо ми е притрябвало да се привързвам, намирах си и преди детската градина приятели, играехме си на катерушките, не обменяхме много информация, не създавахме дълги връзки(ето от къде се корени проблема на хората, които не могат да създават връзка, нямали са моята Звезди). Излишно е да казвам, че еуфорията от първи клас погълна всички терзания относно вярната ми приятелка. Излишно е да казвам още, че сега, ако я видя няма да я позная, никога не ще узная тя създала ли е други приятелсва, успяла ли е да надрастне приятелството ни, в какъв човек се е превърнала, аз помогнала ли съм и както тя на мен. Излишно е, но го пиша, защото навярно след години няма да мога да позная и сегашните ми приятели и все още ще се питам какви ли хора са станали. Тогава дано да попадна отново на тези редове и да си спомня, че може годините и самото ни желание да ни променят, но някои неща винаги си остават същите и то най-вече тъгата по хората, които изгубваме по земния си път.