Студено е.
И въпреки това се наслаждавам на въздуха, обгръщащ лицето ми със студените си ръце.
Спомням си твоите ръце. Спомням си топлината им.
Ала докосването вече е само спомен.
- Между нас нещата не вървят.
Да, това не можеше да се отрече. Но факта, че ти произнесе думи, ме натъжи. Сякаш и двамата криехме това от другия. Не, не беше от другия. Криехме го от себе си.
Денят бе също така смразяващ като днешния. Хвърчаха снежинки. Виждах дъха ти при всяка твоя дума. Треперех и ти го забеляза. Предложи ми прегръдката си, но отблъснах ръката ти.
- Прав си.
- Съжалявам, Ънби.
Дори не знаех какво чувствам в онзи момент - до толкова бях превзета от студа.
Ако усещах ръцете си, най-вероятно щях да ти забия шамар.
Мисля, че очакваше отговор. Очакваше да ти кажа, че ти прощавам. Че всичко ще бъде постарому.
Зъбите ми тракаха. Умирах си за прегръдката ти. Защо ми изневери, тъпако?
- Наистина?
- Наистина.
Сълзи капеха от очите му. Представих си как замръзват по лицето му. Как му причиняват неудобство. Заслужаваше го. Все още го заслужава.
Сълзите не бяха истински.
- Сбогом, Хендери.
- Чакай.
Хвана ме за ръка. Дланта ти беше по-студена от моята, въпреки че ръцете ми винаги са били студени. Стреснах се. Помислих си, че наистина съжаляваш.
Затова останах.
- Дай ми още един шанс, Ънби. Моля те.
Глупава съм.
Позволих ти да останеш. Позволих сърцето ми да бъде наранено още веднъж.
Сълзите не бяха истински.
Знаеше, че имам слаби нерви. Защо тогава рискува?
Знаеше какво може да се случи, ако не внимаваш.
Защо тогава го направи отново, Хендери?
- Махни се.
Стисках юмруците си толкова силно, че кокалчетата ми сигурно бяха побелели.
- Моля те, Ънби.
Бях с гръб към него, но се обърнах рязко при допира му, отблъсквайки ръката му.
- Махай се!
Беше уплашен. Не защото го гоня. Беше уплашен от мен. Ала не помръдна. Сякаш краката му бяха отказали.
- Оглуша ли?! Не искам да те виждам повече!
Сълзите напираха, но гнева ги потискаше. Не сълзи трябваше да се проливат. Исках кръв.
Отворих шкафчето до мен и се разрових вътре. Усещах погледа ти забит в гърба ми.
Извадих един от ножовете. Беше го наострил предния ден. Голяма грешка.
- Няма да се режеш. Знам, че няма да го направиш. - засмя се неловко.
- Прав си, Хендери.
Застанах точно пред теб. За миг забравих всичко. Единственото, за което си мислих, бе устните ти, топлината им. Теб.
Ала миналото не се забравя така лесно.
Едно от предимствата на това да си студент по биология е, че знам точно къде да забия острието.
Кръвта започна да шурти, а ти да кашляш кръв. Хвана се за раменете ми, но те избутах и те оставих да се строполиш на земята.
Опитваше се да кажеш нещо.
И точно преди да издъхнеш успя.
- Наистина съжалявам, Ънби.
Студено е.
Въздухът.
Острието.
А вече и сърцето ти.
