Жената от Танжер

Пролог

ИСПАНИЯ

Неоходими са двама, за да извадят трупа от водата.

Тялото е на мъж, ако не за друго, за това поне са сигурни. Птиците вече са го докопали, навярно привлечени от блясъка на сребърната игла върху вратовръзката му. Но това са просто свраки, напомнят си мъжете.

- Сигурно е видял три - казва единият на останалите в недодялан опит да се шегува със старото детско стихотворение, докато в главата му отзвучава ,, Три за погребение".

Вдигат тялото, изумени от теглото му.

- Мъртвите повече ли тежат? - чуди се друг на глас.

Заедно чакат да се появи полицията, като се стараят да не поглеждат надолу, да избегнат празните орбити, където някога са лежали очите на мъртвица. Тримата са си непознати, но сега ги свързва нещо по-дълбоко и от кръвно родство.

Разбира се, вярно е само първото, останалото просто си го представям. Сега имам време за такива занимания, докато седя в стаята загледана през прозореца. Променя се единствено пейзажът, нищо друго. Предполагам, че някои го нарекли наблюдение, но аз бих възразила, че е съвсем различно, че двете са толкова далеч едно от друго, както бляновете от размишленията.

Топло е, лятото бърза да дойде. Слънцето вече избледнява, а небето придобива особена жълтеникава отсянка, която вещае бури на хоризонта. Именно в тези моменти, когато въздухът се е сгъстил и нажежил заплашително, мога да затворя очи и да си поема дълбоко дъх, тогава долавям отново уханието на Танжер. Миризмата на пещ за тухли, на нещо топло, което не гори, почти като локум, но не толкова сладко. Усеща се едва доловимият аромат на подправки, смътно познат, като от канела, карамфил, кармадон дори, но и друго, незнайно какво. Успокояващ мирис, подобно на детски спомен, който те обгръща като в пелена с обещание за щастлив край като в приказките. Това разбира се, че е лъжа. Защото зад уханието, зад спокойствието жужат мухи, пълзят хлебарки, прегладнели котки гледат лукаво и следят всяко твое движение.

Обикновено градът ми се явява като трескав сън, проблясващ мираж, почти не вярвам, че някога е бил истински, че съм била там, че хората и местата, които си спомням, са били осезаеми, а не бледи призраци, сътворени от въображението ми. Времето лети и превръща хората и местата първо в минало, а после в легенди. Трудно ми е да си спомня каква е разликата, защото умът ми вече често си играе с мен. В най-лошите и в най-добрите си моменти забравям за нея. За случилото се. Усещането е странно, защото тя винаги е там, таи се точно под повърхността и заплашва да изплува. Но понякога даже името ѝ ми убягва, затова се старая да го записвам върху всяко късче хартия, което ми попадне. Вечер, когато сестрите ги няма, си го шепна като звучен в детството катехизис, сякаш повторението ще ми помогне да си спомня и да не забравям, защото никога не трябва да забравям.

Някой чука на вратата. В стаята червенокоса девойка и носи поднос с храна. Забелязвам, че ръцете ѝ са осеяни с лунички, дотолкова, че ситните кафяви петънца почти покриват бледата кожа. Чудя се никога се е опитвала да ги преброи.

На нощното шкафче до леглото си виждам надраскано листче, името ми боде очите, защото, макар да не е моето, чувствам, че е важно, сякаш е нещо, което трябва да се постарая да запомня. Изключвам ума си. Открих тази полезна стратегия: опитвам се с все сила да прогоня мислите, докато тайно се мъча да мисля.

Нищо не става.
- Готова ли си за закуска?

Вдигам поглед и объркана виждам непознато момиче с тъмнорижава коса, застанало точно пред мен. Не може да на повече от трийсет, така че разликата ни навярно е няколко години. Червенокосите носят лош късмет, мисля си. Не предупреждават ли хората да избягват червенокоси, когато се прихотвят за морско пътешествие? Струва ми се, че по всяка вероятност скоро ще плавам - до Танжер. Неспокойна съм, нямам търпение това червенокосо лошо знамение да се махне от стаята ми.

- Ти откъде дойде? - настоявам да разбера, раздразнена, че не си е дала труда да почука.

Тя пренебрегна въпроса ми.

- Днес не си ли гладна?

В ръката си държи лъжица, пълна с някакво сиво вещество, опитвам се да се сетя как се казва, но умът ми се съпротивлява. Вече съм ядосана, отблъскам лъжицата и вместо това посягам към листчето до леглото ми.

- Хвърли го в коша - казвам ѝ. - Някой ми оставя безсмислени бележки.

Облягам се в леглото и придърпвам завивките до брадичката си.

Лято е, така мисля, но в стаята ми изведнъж става студено като през зимата.