Вътрешния Свят

0

Всичко се повтаря, дните се сливат, желанието ми въобще да излизам извън крепостта отдавна се изпари, ако трябва да съм точна не съм излизала на вън от близо 50 години.

Преди не беше така, преди нямах търпение да дойде краят на смяната ми за да вдишам чистия въздух, но с времето спря да ми пука, еднообразието ме погуби.
Какъв е смисълът да правиш каквото и да било, все пак аз ще остана тук до края на вечността.

- Смяната ти свърши.

Излязох от килията на номер 495 и се отправих към легена с вода за да измия кръвта от ръцете си, не беше чиста някой вече я беше използвал и имаше червен оттенък. Не ми пука.

Всички винаги крещят и плачат, дори сега, тук никога не е тихо просто се научаваш как да игнорираш шума за да чуеш мислите си, въпреки че е по добре да не мислиш, да не чувстваш. Това и се опитвам да правя през повечето време, просто да съществувам и да изпълнявам дадените ми заповеди.

Изкачих 208-то стъпало и излязох на нулевия етаж където постъпваха новите затворници.
Страно, днес е по оживено от обикновено.
Войниците бяха заели бойни позици заобикаляйки затворник, целия окован, дори на лицето си носеше маска с намордник , както изглежда не може да помръдне и мускул в тялото си.

Не бива да се меся, но любопитството ми надделя
Приближих се до войниците ублякани в еднакви униформи в черно въоръжени до зъби.

Поглеждам към субекта, и любопитството ми се изостря още повече, с какво ли е заслужил такова отношения. Не съм виждала нищо подобно от ...откакто аз пристигнах преди повече от хиляда години.
Дали това да не е прочутия ...

- Съжалявам за закъснението.- зловещия и все пак дълбок и красив глас на още по красивия мъж който влезе в залата прекъсна мислите ми.

Всички в залата козируваха пред него, включително и аз.

- Свободно. Така какво си имаме тук.- главнокомандващия се приближава до завързания човек извади една кама и го прободе в стомаха.

Затворникът не реагира дори не издаде звук, кръв започна да се стича по каменния под а Даниелс завъртя камата си още веднъж но не получи никаква реакция. Който и да е е корав.

- Заведете го в килията приготвена за него. - извади кърпичка от предния джоб на елегантния си костьом и за почна да бърше кръвта от острието на кинжала си, ако някой не знаеше че е безсърдечно чудовище би казал че е изискан джентълмен, добре че всички познават главнокомандващият на Залас

Залас - Това е място подобно на чистилището само че хората не отиват в Рая а в Шамбала.
Изпратените тук са най-злите най - гадните и най -геховните от всички. По принцип това са обици, изнасилвачи, мачители от скоро имаме и политици, и т.н.
Тук всички биват подложени на ежедневно мъчение от нас охраната, някой от нас са постъпили доброволно дошли от вътрешния свят Шамбала, а дугата част към която спадам и аз сме роби дошли като грешници, издигнали се достатъчно за да станат мъчители, класифицирани с номера.

Даниелс ме последна със сивите си очи, и закрачи към мен беше просто ... Прекрасен.
Косата му беше дълга 1-2 сантиметра в светло кафяво.

Беше нищожество но и най красивия мъж който някога съм виждала.

Мразя го.

Извиси се над мен със своите 178 височина, хвана металната пластина на машинка ми на която беше изписано номера ми, и я дръпна силно нагоре карайки ме да застана на пети.

- Номер 13

- Да Сър - казах със студен дрезгав глас, не съм говорила от месеци.

- Тъй като си тук мисля че ще си подходяща да поемеш новия случай с номер 3.

Подаде ми ключ и си тръгна.

Стаята ми се състои от малка правоъгълна кутия с едно старо скърцащо легло, тънко одеяло, четири влажни на места мухлясали стени без прозореци, толкова е тясно че невиждан как в стаята могат да седят четири човека без да се ръчкат, но на мен това не ми пречеше, харесва ми уюта на малките пространства.

В нормално време бих гледала към тавана броейки дупките и покнатините в него за пореден път, но сега не можех да спра да мисля за номер 3.
Дали е мъж или жена.
С какъв цвят е косата на субекта, очите, кожата.
Какво е направил за да го изпратят тук.

За първи път от много време имам желание да стана от леглото.