She's your ex

3. Годишнината

Последната ми лекция свърши и аз излязох на двора, за да изчакам Кейтлин и да я питам как е минал денят ѝ. Луи вече беше тръгнал, защото имаше среща с приятелката си. Все още не я бях виждал, но предполагах, че и това ще се случи. Крачех наоколо и най-накрая видях сестра си и Моника да излизат от сградата придружени от Стан. Когато се приближиха, забелязах, че нещо с Кейтлин не е наред. Знаех какво е, но не мислех, че толкова скоро ще се разстрои. Осмата годишнина от смърта на майка ни наближаваше. Всяка година Кейт го приемаше много зле. Затваряше се в себе си и не искаше да говори с никого. Аз за разлика от нея общувах с хората, но вътрешно умирах. Имах чувството, че с всяка изминала година малка част от сърцето ми умираше. Сякаш никога не е съществувала. Когато майка ни почина не спрях да се обвинявам. Чувствах се виновен за всичко. Все си мислех, че ако не бях излязъл нищо нямаше да ѝ се случи. С дни наред стоях затворен в стаята. Дванадесет годишното хлапе, което бях се опитваше да върне майка си. Бях готов на всичко. Мислех, че ако аз умра тя ще се върне. Това беше годината, в която се промених. Започнах да се дрогирам и да пия. С времето приемах по-големи дози. Преди три години едва не умрях от свръх доза, но Кейтлин ме намери и повика линейка. Тя си изплака очите за мен. Каза ми, че съм единственото, което ѝ е останало, а се опитвам сам да отнема живота си. Да се откажа от всичко, което имам въпреки, че за разлика от майка ни аз имам избор. След онзи ден не съм поглеждал нито дрога, нито алкохол. Обящах на Кейтлин, че винаги ще буда тук заради нея. Каквотл и да става. Виждайки я толкова наранена и отчаяна разкъсва сърцето ми. Тя е най-ценният човек в живота ми и бих направил всичко само и единствено усмивката да не слиза от лицето ѝ.

-   Здравейте, хора! Съжалявам, но ще ви отнема Кейт. Ще се видим утре. - хванах Кейтлин за ръката и тръгнахме към парка до университета.

-   Хари, наистина не съм в настроение сега. - запопна да се оплаква. Не и този път!

-   Няма да се измъкнеш. Отиваме в парка. Ще се кажем каквото ни тежи на душата и ще продължим напред. Не искам повече да изпадаш в това състояние. Този път ще е последния. След два дни ти ще бъдеш силната ми сестра и няма да се предаваш! Разбра ли ме?

- Хари, не мисля, че мога да го направя. Тя ми липсва ужасно много. - сълзи започнаха да се стипат по-лицето ѝ. Седнахме на тревата и я прегърнах здраво. - Тя... Тя просто си отиде. Последните думи, които ѝ казах. Т-те бяха лъжа. Не можах да ѝ кажа колко много я обичам и колко много значи за мен. Не можах да ѝ покажа на какво ме е научила - да бъда човек, който се труди за това, което пожелае. Не можах да ѝ покажа колко ценно е мнението ѝ за мен. Какво ми дава любовта ѝ. И-и сега няма да мога. Не мога. Т-тя си отиде.

С всяка нейна дума сърцето ми се разбиваше на милиони парченца. Знаех, че от части вината е моя. Накарах Кейт да излъже къде съм, за д ане ме намерят.

-   Кейти, толкова много съжалявам. Не знаеш колко се мразя за това, че те накарах да я излъжеш. Колко се мразя за всичко, което сторих онази нощ. - опитвах се да задържа сълзите си, но ми беше наистина трудно. Както всяко дете и аз се нуждаех от майчините грижи. Да чувам онова сладко и искрено "Обичам те". Да виждам гордостта в очите на двамата си родители, когато се прибера с отлична оценка у дома. Целувките за лека нощ и милите думи. Никога няма да разберем колко много значат малките моменти, докато не ги изгубим. Само, ако знаех...

Съжалявам, че главата е кратка и че качвам чак сега. Имах проблем с интернета и нямаше как да я кача по-рано.