Can You Hear Me? | Vkook/ Taekook

|FIVE|

"Хьонг. Закъснях... Мъртъв е.... Аз.... Много съжалявам... Прости ми, Чонгкук! "

Чонгук пак се събуди целия в пот.

Винаги сънуване такива сънища, който бяха много... Странни и тъжни.

Този глас не спираше да му говори в сънищата. Беше познат, много познат глас.

Стана и реши да отиде при Техьонг.

Тръгна по коридора и видя няколко сестри да тичат паникьонаси на някъде.

Няколко доктора също ги последваха.

Кук отиде на където отиват сестрите и докторите, защото там беше пътя към стаята на Те.

Учуди се какво е станало, защото всички тези хора бяха в стаята на по-големия.

Чонгкук се притесни и влезе вътре.

Видя как докторите слагат тялото на Техьонг на някаква носилка.

"К-какво стана? " Попита с треперещ глас Кук.

Един доктор се обърна.

"Приятел ли сте му? "

"Д-да.. "

"Много съжалявам за това, което ще ви кажа, но вашия приятел умря. Сърцето му спря, заради тумора. "

Кук дори не усети кога е заплакал.

Сърцето му се пръсна.

Това чувство, което усещаше направо го убиваше.

Защо? Защо точно сега?

Чонгкук гледаше как завиват тялото на приятеля си в бели одеяла и го носят на някъде.

Кук излезна от стаята и една сестра го спря.

"Чон Чонгкук? Докторите казаха, че сте свободен да си вървите. Ваще приятели ви чакат на рецепцията. " Каза жената и си тръгна.

Кук започна да ходи по-бързо, игнорирайки болката в карата и кръста си.

Влезе в стаята си и отвори писмото на Техьонг.

Седна на леглото и почна да го чете.

Ако четеш това, значи съм си отишъл. Много съжалявам, че те оставям по този начин, ти ми беше скъп приятел. След толкова много време, аз срещнах приятел. Забавлявахме се, рисувахме. Даже вътре в плика има рисунката, която нарисувахме заедно. Залеза ми напомня на теб. Един красив лъч светлина, който дори и да залезе, пак прави небето красиво. Няма никога да забравя тези мигове, никога няма да те забравя Чонгкук. Аз.. Не знам дали да го кажа сега, но аз те обичам. Дори и времето ни заедно да беше малко, аз пак те обичам и никой не може да промени чувствата ми към теб. Пожелавам ти прекрасен живот и дано да срещнеш човек, който ще те обича така, както и аз те обичах, че даже повече. Искам от теб сега да се усмихнеш и да ми обещаеш, че ще си щастлив, дори и мен да ме няма.

След като прочете това, Чонгкук се срина.

Заплака още повече и плачеше върху рисунката.

Прибра листа в якето си и тръгна към рецепцията.

Видя приятелите си, който му махаха и се усмихваха.

Те видяха, че техния приятел плаче и отидоха да го отешат.

Кук им разказа всичко.

Всички се разплакаха, а най-много плачеше Хоби.

Прибраха се в квартирата.

Всичко беше различно.

Изведнъж нещо му пресветна.

Спомни си нещо.

Как седеше на този диван, който виждаше и то не слой друг, а с... Техьонг.

Много спомени му се навъртата в главата и просто седна на дивана.

Спомни си всичко.

Спомни си кой всъщност беше Техьонг.

Не приятел от болницата.

Той беше любовта на живота му.

Чонгкук!

Той глас... Беше неговия.

Изведнъж всичко се разпадна.

Квартирата се запали.

После изгасна.

Видя Техьонг, който беше на много високо място.

Погледна към него, после се засили и почна да тича, скочайки във водата.

Видя го как се дави.

Ръташе и мяташе ръце.

Задушаваше се.

Изведнъж погледна към Чонгкук и всичко стана пак черно.

След няколко секунди от това черно, излезе мокрия Техьонг, който го гледаше.

Картината се смени.

Сега Техьонг лежеше върху мъртвото тяло на Чонгкук, облян целия в кръв.

По телефона плачеше и каза.

"Хьонг. Закъснях... Мъртъв е.... Аз.... Много съжалявам... Прости ми, Чонгкук! "