Лято през юли

1. Лора

Какво се случваше, щом сивотата на отминалите събития и носталгията се примеси с капка розова водна боя, с отенък на прасковено оранжево, и се миксират в една красива симбиоза, която е способна да те погуби и да е виновна за последният ти дъх, или пък за твоето утре? Получаваше се стих. Родил се от пагубните мисли на автора си, той може да те убие, но може и да те съживи. Силата на думите бе както винаги красива, независимо историята, която разказват. Ако кажех, че едно красиво произведение или стих не ме караше да се просълзявам, щях да излъжа.

Исках да покажа на слепите силата на думите, но те бяха слепи и не ги виждаха, затова писах за себе си. Писах сама, в тайна, но вече бях решена да направя слепите за красивите думи виждащи, за да усетят полъха на хладкия вятър, който разлюляваше нежните елипсовидни листа на прасковеното овошно дръвче, което изпълваше листите ми в онова лято през юли. Слънцето пекнеше жарко и немилостиво над софийските булеварди, правейки паважа горещ до такава степен, че някой спокойно можеше да си направи набързо едни бъркани яйца със сирене или дори омлет, който аз ненавиждах, но не бе невъзможно. Сенките под огромните дървета бяха заети от хора, а самите дървета бяха тук около век преди нас. Напрежението витаеше във въздуха с пълна сила – слънцето грееше косата ти, карайки те да се изпариш, докосвайки собствената си глава, навярно за да прогониш някоя пчела, увъртяла се около теб и нагрялото ти се тяло. А колкото до него – то лъщи с един по-тъмен отенък, на тен, заради потта по него, която нежно ти припомня да допиеш шишето си с хладна вода, която точно си взе от магазинчето, в което влезе само заради климатика вътре.

През всички дни лятото беше в стихията си, а вечерите, когато слънцето галеше всички ни със златните си лъчи и ободрявайки белите ни дробове с хладен въздух, във всебъзможни кътчета на софийските квартали се събираха хора с хладна напитка в ръка, за да прекарат поредната вечер заедно пред блока или в центъра до някоя рампа за скейтборд, поделяйки двулитрова бира и пакет със семки, докато от малката им тонколонка звучи усилена до край музика, чийто жанр препускаше като някой кон в старопланинските полета или дори преливаше плавно от жанр в жанр, обогатявайки знанията за песни на хората около малката групичка от приятели. Едно меко кафяво одеало най-често им пречеше голите им крака да се срещнат с тревата, а повечето пъти дори липсата на такова не можеше да ги притесни. Атмосферата, лежерна и красива по един дори смешен начин, ми бе любима и със сигурност не можех да сравнявам миналите си лета, прекарани със съучениците ми от гимназията на черноморието, най-често в Созопол или Китен. Дните бяха скучни тогава, а пък вечерите бяха плоски и безлични, вдъхновени от дъхът на алкохол и тъмните кръгове около очите ни, заради безсънните нощи, прекарани в дискотеки. Не можех да сравнявам среброто със златото, защото то само по себе си не можеше да се сравни с нищо като цяло. Сега успявах само да си припомня малки участъци от лятото, като например тревата под краката ми, която ги гъделичкаше, или пък специфичният вкус на леденостудена бира, минаваща през тялото ми, докато кожата ми се препича под жарта.