Лято през юли

2. Александър

-Нямах търпение да се върна тук, софийския алкохол има коренно различен вкус от несебърския - казах с усмивка, когато се излегнах на дивана в квартирата си, а Георги ровеше из хладилника. - Какво търсиш? Най-много да има малко хляб с мухъл или изгнил плод - казах с присмех.

-Умирам от глад - изпуфка той, надигна се над хладилника и застана пред мен. - Хайде да ядем някъде - каза и ритна крака ми със своя.

-Предложи къде и съм там - дори не направих опит да разтворя клепачите си, които ми се струваха прекалено тежки след шестчасовия път. - "Мекица и кафе" не се брои, чувал съм хора да ти викат Георги кафето - засмях се, а той изруга. - Поработи върху репотацията си, приятелю.

-Ти имаш по-голяма нужда от мен - присмя се, но това не си заслужаваше да отворя очите си. - Направил си впечатление на столичанския Казанова - разреса светлата си, почти русолява коса с пръстите на едната си ръка. - Това не се харесва на дамите.

-Твоят случай не е по-различен - подадох ръката си, за да я хване и да ме издърпа.

-Но с една разлика - хвана здраво китката ми, а аз се изправих. - Предпочитан съм сред нежния пол и не съм чул лоши думи за себе си - ухили се, а аз изпитвах силното желание да го ударя, но вместо това удържах напиращите ми нерви и просто завъртях очи.

-Ти ще отидеш ли при някоя, за да й кажеш, че е досадна като конска муха? Не мисля - сбърчих нос и се засмях а той ме удари леко и на шега в корема.

-Помня, че онази симпатична приятелка на Бояна на рождения й ден преди няколко месеца й беше доста приятно в компанията ми - изказа се наперено. - Как й беше името, да му се невиди, Лора? Не, беше друго като че ли - замисли се той за поредното си завоевание, което наистина на моменти ме дразнеше.

-Лора - повторих името, което той изрече, в знак на потвърждение към мисълта му.

-Правилно си спомням тогава - засмя се и се запъти към антрето, където започна да нахлузва обувките си, а аз направих същото. - Доколкото познавам сватовническите напливи на Бояна, може би ще я доведе довечера - потупа ме по рамото, а аз го изгледах с насмешка. - После гледай и се учи.

-Добре че си ти да ми даваш уроци как да флиртувам, щях да умра сам - изказах се саркастично, завръзвайки връзките на червените си Converce.

~

Имаше нещо много носталгично в старите сгради в центъра, но все още не знаех какво е. Дали защото не бях се прибирал тук от месец и всичко това ми бе залипсвало, или просто те сами по себе си носеха болежки по края на деветнайсти век и началото на двайсти. Макар и старостта им, може би на около век, реновацията им си беше свършила добре работата, защото яркият им цвят бе запазен. Макар и отраснал в Пловдив, София успя да ме примами с чара си, успявайки вече да забравиш от къде си дошъл и какво си бил преди тя да те прибере при себе си. Сякаш града бе от онези огромни растения, които се хранят с малки мушички, а провинциалистите бяха мушичките, които съвсем невинно летят и кръжат около него, и изведнъж той ги изяжда и поглъща, без помен за тях, което не знаех дали всъщност е част от чара или не, но за мое предположение ще кажа, че е. Георги доста дълго се смя за начина, по който мисля, но след това свикна към тази ми странност и спря дори да забелязва и дори смея да твърдя, че го разбирам - отраснал е тук и цял живот е расъл в Лозенец, както местните казваха, че този квартал бил на пъпа на града. Както и да е, бях в захлас първата ми година като студент тук как той приема мястото, в което е отраснал за даденост, както аз навярно виждах Пловдив и нямах търпение да го изоставя, за да се хвърля в устата на София, а пък Георги на свой ред бе споделил, че с удоволствие би отишъл в Пловдив за няколко дена, дори седмици, което отново доказа мисълта ми, че дори да си отраснал в някое кокетно римско кварталче, пак ще го имаш за даденост и няма да имаш търпение да го напуснеш за малко разнообразие.