До всички момчета, които съм обичала/To All the Boys I've Loved Before

1

Джош е приятелят на Марго, но може да се каже, че цялото ми семейство е донякъде влюбено в него. Трудно е да се определи кой най-много от всички. Преди да стане гадже на Марго, той беше просто Джош. Винаги беше тук. Казвам винаги, но май не е точно така. Премести се до нас преди пет години, но като че ли е тук от цяла вечност.
Татко обича Джош, защото Джош е момче, а татко е обграден от момичета. Наистина: по цял ден е сред жени. Татко е гинеколог, освен това е баща на три дъщери, така че, наистина — по цял ден само момичета. Той харесва Джош и защото Джош харесва комикси и ходи с него за риба. Татко веднъж се опита да вземе и нас: аз се разплаках, защото обувките ми се изкаляха, Марго се разплака, защото си намокри книгата, а Кити се разплака, защото тя на практика си беше още бебе.
Кити обича Джош, защото той играе с нея на карти и не му омръзва. Или поне се преструва, че не му омръзва. Сключват разни сделки: ако аз взема следващата ръка, ти ще ми направиш препечен сандвич с фъстъчено масло, но без корички. Това е Кити.
Все се оказва, че няма фъстъчено масло, и Джо с голямо съжаление й предлага нещо друго, но на Кити тези не й минават и той хуква да купи фъстъчено масло, защото си е такъв.
Ако трябва да определя защо Марго го обича, мисля, че го обича, защото всички го обичаме.
В дневната сме и Кити лепи картинки на кучета върху огромен картон. Навсякъде около нея са пръснати парченца хартия. Тя си тананика и казва:
— Когато татко ме попита какво искам за Коледа, ще му кажа: „Избери ми една от тези породи и ще съм послушна".
Марго и Джош седят на дивана; аз лежа на пода и гледам телевизия. Джош направи огромна купа с пуканки и аз им се посветих, грабя с шепи. Започва реклама на парфюм: по улиците на Париж тича момиче, пъстрата й рокля е тънка като салфетка. Какво не бих дала да съм това момиче, което тича с тънка като салфетка рокля из улиците на Париж напролет! Сядам толкова внезапно, че се задавям с пуканка. Между кашлянията казвам:
— Марго, нека се срещнем в Париж през пролетната ми ваканция! Вече си се представям как се вихря с фъстъчена сладка в едната ръка и малинова в другата.
Очите й светват.
— Мислиш ли, че татко ще те пусне?
— Разбира се, заради културата. Трябва да ме пусне. — Но всъщност никога не съм летяла сама. Освен това никога не съм напускала страната. Дали Марго ще ме посрещне на летището, или ще се наложи да стигна до хотела сама.
Джош сигурно вижда внезапната тревога на лицето ми, защото казва:
— Не се тревожи. Баща ти определено ще те пусне, ако и аз дойда с теб.
Засиявам.
— Да! Може да отсядаме в хостели и ще ядем само пасти и сирене.
— Може да идем на гроба на Джим Морисън! — възкликва Джош.
— Може да идем в парфюмерия и да си поръчаме индивидуални аромати! — предлагам аз, а той сумти.
— Сигурен съм, че индивидуалните аромати в парфюмерия ще ни струват колкото седмичен престой в хостел — казва Джош и сръчква с лакът Марго. — Сестра ти страда от грандоманщина.
— Тя е най-изисканата от трите — съгласява се Марго.
— Ами аз? — изскимтява Кити.
— Ти ли? — изсумтявам. — Ти си най-неизисканата от момичетата Сонг. Налага се да те моля да си миеш краката преди лягане, какво остава да се изкъпеш.
Тя сбърчва лице и почервенява.
— Не говорех за това, тъпо додо. Говоря за Париж.
Аз я отрязвам небрежно:
— Ти си твърде малка, за да отседнеш в хостел.
Тя се примъква към Марго и се покатерва в скута й, макар че вече е на девет и е прекалено голяма, за да сяда в хорските скутове.
— Марго, може ли и аз да дойда?
— Може да си направим семейна ваканция — казва Марго и я целува по бузата. — Ти, Лара Джийн и татко ще дойдете.
Смръщвам се. Не такова пътуване до Париж си представях. Джош изрича беззвучно над главата на Кити: „Ще говорим после", и аз дискретно вдигам палци.
***
Късно през нощта е. Джош отдавна си е отишъл. Кити и татко спят. Ние сме в кухнята. Марго седи до масата пред компютъра си; аз седя до нея, оформям на топчета тесто за сладки и ги овалвам в канела и захар. Правя курабийки, за да си върна благоразположението на Кити. Когато отидох да й пожелая лека нощ, тя се обърна на другата страна и не ми продума, защото още е убедена, че се опитвам да я изключа от екскурзията до Париж. Планирам да сложа курабийките в чиния до възглавницата й, за да усети аромата им, когато се събуди.
Марго е необичайно мълчалива, но внезапно вдига поглед от компютъра и казва:
— Тази вечер скъсах с Джош. След вечеря.
Тестеното топче пада от пръстите ми в купата със захар.
— Време беше — казва тя. Очите й не са зачервени, не е плакала. Не, не е. Гласът й е напълно спокоен. Изглежда съвсем добре. Защото Марго винаги изглежда добре, дори когато не е.
— Не разбирам защо трябваше да късате — казвам аз. — Не е нужно да късате само защото отиваш в колеж.
— Лара Джийн, аз отивам в Шотландия, а не в университета на Вирджиния. „Сейнт Андрюс" е на шест хиляди и четиристотин километра от тук. — Тя намества очилата си. — Какъв смисъл има?
Не мога да повярвам, че го казва.
— Смисълът е, че това е Джош. Джош, който те обича повече, отколкото момче някога е обичало момиче!
Марго извърта очи. Мисли, че драматизирам, но е вярно — Джош така я обича. Той дори не поглежда друго момиче.
— Знаеш ли какво ми каза мама веднъж? — пита ме тя внезапно.
— Какво? — За миг забравям за Джош. Защото каквото и да правя, дори да споря с Марго или да ме връхлита автомобил, аз винаги ще спра, за да чуя нещо за мама. Всяка подробност, всеки спомен на Марго за нея — искам ги. Все пак съм в по-добро положение от Кити. Тя няма нито един свой спомен за мама. Толкова сме й говорили за нея, че сега нашите спомени са и нейни.
— Помниш ли онзи път... — започва тя, после разказва историята, сякаш е участвала и не е била малко бебе. — Каза ми да не отивам в колеж, докато имам гадже. Не искала да се превърна в момичето, което плаче по телефона на гаджето си и казва „не" вместо „да" на всичко.
Предполагам, че Шотландия е нейното „да". Разсеяно загребвам малко от тестото и го пъхам в устата си.
— Не яж сурово тесто — казва ми Марго.
— Джош никога не би те спрял да направиш нещо. Той не е такъв. Помниш ли, че когато искаше да станеш президент на ученическия съвет, той се зае с кампанията ти? Той е най-големият ти фен!
Устните на Марго се извиват надолу, аз ставам и я прегръщам през врата. Тя отпуска глава назад и се усмихва.
— Добре съм. — Но не е добре, знам, че не е.
— Още не е късно. Можеш да идеш при него сега и да му кажеш, че си размислила.
Марго клати глава.
— Свършено е, Лара Джийн. — Пускам я и тя затваря лаптопа. — Кога ще е готова първата партида? Гладна съм.
Поглеждам магнитния таймер на хладилника.
— След четири минути. — Сядам пак и добавям: — Не ме интересува какво казваш, Марго. С връзката ви не е свършено. Ти го обичаш твърде много.Тя клати глава.
— Лара Джийн — започва с познатия, изпълнен с търпение глас, сякаш съм дете, а тя мъдра зряла жена на четиридесет и две.
Размахвам лъжица с тесто под носа й, тя се поколебава, но после отваря уста. Храня я като бебе.
— Почакай и ще видиш, вие с Джош ще се съберете пак след ден, е, може би два. — Но още докато го изричам, знам, че не е вярно. Марго не е такова момиче, да скъса, а после да се върне; щом е решила нещо, край. Няма колебания, няма съжаления. Както тя казва: приключа ли, край.
Иска ми се (и тази мисъл ме е спохождала толкова пъти, че не мога да ги преброя) да приличам на Марго. Защото понякога имам чувството, че никога няма да приключа.
По-късно, след като измих съдовете, подредих сладките в чиния и ги положих на възглавницата на Кити, отивам в стаята си. Не включвам осветлението. Приближавам се до прозореца. У Джош още свети.