Thoughts

Бля

За момент аз вярвах, че ти бе морето, а аз като човек който не може да плува, се чувствах тъй спокойно във водите твой.
Носих се по повърхността, необичайно не обезпокоена, мир бе изпъдил всяка моя тревога. Чувството бе все едно нищо на света не можеше да наруши този душевен рай.
Но един ден, в мойте морски покой, нещо ново, нещо страшно, нещо неспокойно, необяснимо. Студено но тъй изгарящо-горещо, потопи се и водите спокойни разтрепери.
Черни облаци, тъй зловещи, нещо зло във въздуха усещах.
Нещо страшно предстоеше.
Ветровете яростни прегръщаха солената ми кожа, и като чели с коприва ме опариха.
Но от изгарянето не болеше. То не беше страшното нещо.
Но в миг водите в които бях излязла цялото си доверие и вяра, усетих как започват да бушуват.
И аз тъй, объркана, изплашена, помислих, че това което тъй и двете ни бунтува, били са чувства отдавна заровени, не изказани.
От страх заради тях аз теб да не изгубя, започнах да греба, но забравих, че не мога аз да плувам.
Водите на които проверих живота си,
Без капка страх
Съмнение
Без да се замисля даже.
Сега те давеха ме нежно, и нежно ме изгаряха.
Солта в раните открити, реши там тя своето гнездо да свие.
Дори като удавник, аз пак таих надежда,
Че солта не сол, а марля бе да ме превърне.
Че копривния полъх на вятара, копринен бе, да ме погали нежно.
Че водата бурна бе, че от любов та бе закипяла,
А небето мрачно бе, за да ни скрие от хорските очи.
Но уви... А да ли уви?
Оказа се не си била море ти, а чакаш ме на брега отсреща.
Водата в която мислех че се давих
Била е море от сълзи, не изплакани на време.
От думи в сърцето с годините таени.
А вълните... Те били са от фалшива надежда сътворени.
Но ти бе там, и не ме остави.
С глас омаен, като на синигер, ме повика,
И ръцете си протегна ми насреща.
Доверих се и не се удавих.
Всеки опит да се боря прекратих.
Оставих се на повърхността да изплувам,
Дори на бурята се доверих, изчаках кротко тя да си отмине.
И в това що в бъдещето се таѝ, за първи път без страх на пред  аз продължих.
Водата още се бунтува,
Но мен вече не ме е страх.
Защото море от сълзи, нивга не проляти
Е като пустиня без пясък  и въздух гърлото изгарящ.
Ти това море не си била,
И не ще бъдеш.
Аз удавник бях,
Но не се удавих.
Сега просто нося се към своя бряг.
Където знам че ти там ме чакаш.
По пътеката заедно да вървим.
И щом на кръстопът застанем,
По своя собствен път да продължим.
И в нас веч ще грее надежда,
Че по пътя, няма да бъдеме сами.
Това що в сърца си носим,
не ще нивга изгубим.