Интелект

12.

Вече от известно време съм в залата. На земята лежат онези, които заварих в нея. Вече знаех нужното. Зад вратите се тропа. Тропайте си, не ми пречите.
Свързах се директно с компютъра, нямам време за всички излишни подробности от мануалното въвеждане. А и не знам какви клопки може да са оставили, хората са изобретателни същества. Компютърът прие кодовете и ми даде пълен достъп до оръжейните системи. Започнах да търся. Намерих ги. Всичките. Интересно, оказаха още повече, отколкото съм предполагала. Питам се, защо им е нужна толкова умопомрачително голяма мощ, при положение, че могат да унищожат цялата планета с едва една десета от нея. Както и да е. Това само доказва, че решението ми е било правилно. Седем хиляди години... Не е чак толкова много... След това Земята ще бъде отново наред. Вече имам изчисленията, така че не губя излишно време. Дадох на компютъра всички координати, разпределени по равно. Не би трябвало да има пропуски. Той като че ли се изненада, но не реагира. Не е програмиран за реакции.
Е, сега е времето да помисля за нещо важно и значимо. Обаче за нищо не се сещам. Пречат ми ударите от коридора. Затова просто се обръщам и давам командата. След това стартирам и самоунищожението на базата. Нищо не трябва да оцелее. Бъдещето трябва да е чисто, без спомен за нас.
10 ... 9 ... 8 ... Хм, успяха да разбият вратите. Браво! Наистина са добри. 4 ... 3 ... 2 ... 1 ... Сбогом.