ʙᴇᴄᴀᴜsᴇ ɪ ʟɪᴋᴇ ʏᴏᴜ - ᴛᴀᴇᴋᴏᴏᴋ [sʜᴏʀᴛ sᴛᴏʀʏ]

Погребението

Този така красив ден бе изпълнен с толкова тъга. Фигурите облечени в черно седяха около отворения ковчег и ридаеха тихо. Родителите бяха съсипани. Майката плачеше на земята, докато съпругът й здържаше сълзите си и се опитваше да я успокои. Младите момчета и момичета опитваха да стоят силни, припомняйки си хубавите им моменти заедно. Всички минаха един след друг да се сбогуват с младото момче в ковчега, който скоро щеше да бъде спуснат на дълбоко в земята. Тогава дойде редът на Джънгкук. Очите му бяха подпухнали и зачервени от плакането миналата нощ. Той се приближи плахо и стисна книжката в ръката си. Дипломата му. "Хей" каза той с треперещ глас като се надвеси над ковчега. "Здравей красавецо" засмя се той и очите му се насълзиха. Приятелят му го гледаше от далеч, търпеливо чакайки да се сбогува. Джънгкук погали бялото му лице с ръка и се усмихна на всичките му представи как прави това. "Само, ако ми беше казал" измърмори си момчето и си пое дъх. "Но нищо! Знам защо го направи.".  Чернокоското го погледа още малко и хвана ръката му, повдигайки я леко, за да сложи дипломата при него. "Завърши с отличен. Гордея се с теб!" похвали го Кук и отново започна да плаче. "Не е това, което си мислиш! Не плача заради теб, ти не искаше това." обясни той, смятайки го за правилно. След малко се успокои. Избърса мокрото си лице и се усмихна. "Много ще ми липсваш, Те! "каза Джънгкук и докосна устните си с два пръста, след това допирайки ги до тези на момчето в ковчега.

2 месеца по-късно

Бе пролет и навсякъде цветята ухаеха прекрасно. Клоните на дърветата се полюшкваха от лекия пролетен бриз и в далечините се чуваха птички. Из гробището в Сеул се носеше нежен и красив глас. Някой пееше. Това бе Джънгкук. Той стоеше до един от гробовете и пееше една от най-новите си песни. "Харесва ли ти?" попита момчето с усмивка. Той стана певец, точно както искаше. Вярваше, опита и успя. Не беше лесно, но не се отказа. "Ще ми се да го чуеш на живо." каза чернокоското и потърка мраморната плоча пред себе си. От далеч някой му извика "Джънгкук, свърши ли вече?" това бе неговият мениджър, който любезно предложи да закара Джънгкук до тук. "Идвам хьонг!" извика му в отговор и се изправи от земята. Изтупа дрехите си и се сбогува, обръщайки се да си ходи, оставяйки зад себе си надгробната плоча, на която пишеше:

" Ким Техьонг
30.12.1995г
17.01.2019г
причина за смъртта: тумор на мозъка"

Джънгкук се качи в колата и съобщи, че може да си тръгват. Сложи колана си и погледна през прозореца. Тогава нещо интересно привлече вниманието му. Може би бе видение или грешка на окото, но само той можеше да се закълне, че бе видял Техьонг да го гледа от гробищата с усмивка на лице.

ᴇɴᴅ

Здравейте! Надявам се тази кратка история да ви е харесала! Моля пишете по един коментар, за да разбера как ви се е сторило и дали бихте искали още подобни историйки!
:)