Мина някакво известно време. Почнахме училище. Вече не си говорех с тях, не си пишехме. Разбрах, че са се разделили..... Не от тях разбира се. Мислех си, че не искам и да бъда близка с тях вече за това понякога когато ги видех ги отбягвах.
За жалост след като започнахме училище цялата ни компания се раздели, аз излизах само с едно момче от нея на име Джейсън. Той живееше точно срещу нас. Виждахме се веднъж или два пъти в седмицата и си говорехме.
Един ден докато го чаках пред тях за да се видим за обичайната разходка в която си говорим, той идваше от края на улицата, но не беше сам. Първоначално не можах да позная кой е другия с него, но след това се сетих. Бяха вече много близко за да си тръгна, когато Марко тръгна към мен и ме прегърна. Бях объркана, не знаех какво се е случило и през цялото време го мислех...... Чудех се, забравил ли беше, че не си говорим или му беше минало, какво ли беше се променило в него?
Джейсън явно забеляза моята разсеяност и ме попита, но аз му казах, че просто съм изморена от училище и всичко приключи.
На следващата сутрин когато се събудих имах необичайно съобщение. А още по необичайното беше от кого беше. "днес свободна ли си? Искаш ли да се видим след училище" - Това беше съобщение от Марко. Бях в шок, още по объркана от предишния ден.
Мислех през целия ден в училище какво да отговоря. Накрая написах само да се чакаме на пейката в парка... Там където се бяхме запознали.
Там където започна всичко.
Закъснях, дори не очаквах да бъде там за това не се и опитах да съм навреме. Но той беше там, седеше и ме чакаше. Отидох при него прегърнах го и просто казах "хей". Не знаех какво друго да кажа, сякаш беше непознат, а го познавах отдавна. Той обаче винаги знаеше какво да каже, винаги беше уверен в себе си и в действията си. Каза някакъв виц, изобщо не беше смешен, но и двамата избухнахме в смях.
Започнахме да си говорим.... С месеци не го бяхме правили.. Всъщност беше приятно, в този момент осъзнах, че може би ми е било гадно, че не си говорехме, но сега сякаш нищо не се беше случило, сякаш си имахме доверие повече от всякога.
Когато се замислих за часа вече беше станало 22:10 трябваше да се прибирам. Изпрати ме.... Той живееше в същия квартал даже доста близо до нас. Още преди да се прибера ми беше писал. Беше ме питал за номера ми да ми звънне вечерта да си говорим, все едно не си бяхме говорили около 6 часа на онази пейка.
През нощта непознат номер ми звънна вдигнах, но шепнех сестра ми спеше. Той просто започна да пее някаква песен не бях я чувала, но седях на телефона и просто го слушах как се забавлява. Бях много щастлива. Говорихме си още около 2 часа. Смяхме се толкова много, че два пъти събудих сестра ми хахаха.
След тази нощ в която почти не спахме от разговори по телефона всичко се промени.... В продължение на месец всеки ден се виждахме понякога си тръгвах по-рано от последния час само и само да му кажа някоя клюка за деня или някоя случка която ми се е случила днес.
Един ден просто него го нямаше пред училището ми звънях му, но той не вдигаше, писах му, но не отговаряше. Предположих, че може да се забави малко, но той така и не дойде. Залях го от съобщения и обаждания, но нищо до края на деня никакъв го нямаше. Бях се притеснила дали е добре, какво ли се е случило. Седях над телефона си и просто чаках да отговори с нетърпение....
И този дългоочакван момент настъпи.... Най-накрая отговори ми. Каза ми просто да изляза пред нас. Колкото можах по-бързо излязох от нас и го прегърнах толкова силноо не исках да го пусна. Бях му ядосана, че не ми звънна или не ми отговори на съобщенията, но просто бях облекчена, че е добре.
Отидохме на нашата пейка седнахме там, просто мълчахме нищо не си казвахме. Изведнъж и двамата в един глас започнахме, но и двамата спряхме. Той ми даде знак да продължа :
-Няма ли поне да ми кажеш какво е станало? Цял ден те няма... Притеснявах се и то много!!!
-Знам, знам познавам те, но не можех беше ми толкова крив ден исках да остана сам, да не виждам и чувам никого, но знаех че няма да стане така, за това ти писах просто да те видя да поговорим и всичко да ми мине..
Тогава аз просто го прегърнах, чувах сърцето му как бие силно. И той ме прегърна седяхме си прегърнати на една пейка. Нашата пейка.
Изведъж мина падаща звезда, по някаква случайност и двамата гледахме към небето извикахме в един глас "ПОЖЕЛАВАЙ СИ НЕЩО" и двамата затворихме очи. Беше ни интересно какво си е пожелал другия, но и двамата не попитахме. Поговорихме си малко, но се прибрахме, че беше много студено.
Дните минаваха толкова бързо, че изобщо не усетих как вече няма ден в който да го няма него. Да е част от всеки мой ден. Просто да сме постоянно заедно.
Беше ни толкова хубаво заедно сякаш винаги е било така.
