𝐧𝐢𝐠𝐡𝐭𝐦𝐚𝐫𝐞𝐬 𝐢𝐧 𝐦𝐲 𝐡𝐞𝐚𝐝.

14

аз съм от хората които се страхуват от смъртта. нека кажем че всеки го е страх от това да умре ...в съня си.

но при мен беше в едно различно измерение където нещата сякаш бяха илюзии,но и не бяха такива.

емоциите ми всеки ден проявяваха агресия,всяка сутрин се събуждах от един и същ сън със сълзи на очите-прилив на депресия която се стоварваше върху мен като огромна вълна,готова да ме удави в сълзи от вечен безпорядък и най-трудната част е да се измъкнеш от кутията в коята си бил затворен сякаш си в шоуто на клоуна,попаднал в капана на Дявола,чието лице се усмихва въплътено в Жокера,кроящ нови планове как да те измъчи до край за да изплюеш камъчето и да си признаеш че си виновен за някакъв гаф,чието приятелство бива развалено.

      19-ти ноември,5:00 през нощта
случи се за трети път. дали реално съм будна или всичко което се местеше и трепереше около мен е само илюзия?
чувах смехове,които не само летяха в кръг около мен,а и шептяха в ухото ми колко жалка съм била..и не осъзнавах че това е просто един свят на реална илюзия,действие извършено от измама,поредния ход на моето подсъзнание.

беше ме страх че може би никога няма да се събудя. очите ми бяха леко отворени,ходех съвсем бавно без да разбирам накъде отиват краката ми.

   помня,че нещо изкрещя много силно срещу лицето ми,но плашещата част бе че нямаше никого..аз спях.
   отивах право към хола,в мрачната стая където всичко беше тихо и единствената светлина беше тази на луната,която се отразяваше през прозореца и освети пода.

    но аз продължих да ходя,усещах нещо което ме теглеше,караше ме да продължа напред.

   отворих очи,оказах се пред прозореца и се  загледах в сянката която ме гледаше през стъклото...потърках очи за да се убедя,че това не е истинско,обаче тук беше лъжа-лъжех себе си че това е просто една илюзия.
    халюцинирах ли,бях ли нормална?
    сънят ме побъркваше.
    изведнъж ми се приспа,главата ми се замая.

     не се държах и припаднах.
    положението беше толкова трудно за обяснение,не знаех какво става.

     но нещото което ме гледаше през стъклото на прозореца,през отражението,не ме искаше жива.

     след няколко минути се събудих в леглото от което бях станала...но много добре си спомням,че бях в хола.
    нещо ме беше пренесло от там до моята стая
нямаше никого в цялата къща.
    побиха ме тръпки,започнах да треперя. наистина беше студено..
   чух някакъв глас в края на къщата и това не беше на добър знак...и разбира се,аз бях глупава,защото отидох да проверя...както винаги нямаше никой,но ето го страховития в момент в който намерих съобщение на стената.
  тя беше надраскана вероятно или с червен маркер,или с кръв която се стичаше надолу по пода.
  

     "НЕ СИ САМА. ИДВАМ ЗА ТЕБ!!"

    Изпаднах в агония. Заплаках толкова силно,така или иначе бях сама. Коленичих на земята и ронех сълзи,вече още по-уплашена от преди...най-вече ме беше страх че няма да излезна от тази къща жива и че сънищата ми се превръщаха в реалност която не можех да предскажа или обясня сама на себе си.

     преглътнах шумно,сякаш някаква бучка беше заседнала в кривото ми гърло и така реално се чувствах,вечно в стрес заради новите опасности които съществуваха в моята илюзия.

     това да те е страх от собствената си сянка не беше никаква шега,най-вече когато тя може да се движи сама и да придобие форма на зло духче,което да издава странни звуци и да следи как спиш вечер.

   да слуша историите ти по телефона дори когато най-малко очакваш,да гледа как страдаш и да поражда ясното усещане у теб,че никога не си сама и че нещото те държи под око.

    всички сме уплашени
    всички сме шпионирани
    но най-вече уплашени за своите животи.