𝐧𝐢𝐠𝐡𝐭𝐦𝐚𝐫𝐞𝐬 𝐢𝐧 𝐦𝐲 𝐡𝐞𝐚𝐝.

15

животът за мен е една клетка.

    сънувах починалия си приятел от години и така и не преживях случая с неговото самоубийство.
  "Съжалявам,че не успях да те спася"-плачех и едва успявах да свързвам изреченията които говорих сама на себе  си.

  през прозореца се виждаше заден двор,дълъг колкото едно футболно игрище и там имаше сянка обърната с гръб към мен,беше много висока,може би почти два метра, бих казала.
   най-много си казвах да не се обърне към мен защото обърнеше ли се,с мен е свършено.
  направих грешка че застанах до прозореца...то...ме погледна с големите си очи от далечината. така се стряснах,че хукнах да заключвам навсякъде всички врати които водеха до външния изход.
  така няма да влезне,помислих си.
   но никога не бива да подценяваш нещото,което те е наблюдавало цял живот...това го търпя шеста година.

  ходих по сумати психиатри с надеждата че ще ми помогнат с шизофренията,която преживявах месеци наред.
  никой не успя да ме излекува с каквото и да е,разбрах че тази болест ще живее в мен за доста дълго време.
   стрясках се от всеки малък звук,когато ми идваха милион неща на главата,се стигаше до онази досадна параноя...идваше да тормози мозъка ми с разни представи за бъдещето..
   исках просто да бъда нормална,исках един нормален живот..
    излизах много рядко да се разхождам в гората защото говорех на лица,които не съществуваха и хората щяха да ме помислят за ненормална. сигурно ще се чудят защо още не съм отишла в психиатрията... истината е,че не взимам хапчетата които ми предписаха и ставаше по-лошо,но не исках хапчета...гадеше ми се от тях,не можех да ги приема...трудно се хранех защото мислите ми бяха по-силни от желанието ми да ям.. появяваха се изображения пред мен и гласовете ме измъчваха,караха ме да пищя и да скубя косата си.

   знам,че изобщо не звучи добре но това е моят живот-изпаднах в жестока депресия и не можех да намеря изход,затрудних се..
състоянието ми се влоши още и точно тогава предприех мерки-изпих няколко хапчета за да ми мине.

      виждах стари и с пречупени и изкривени вратове жени,които едва можеха да се движат,а очите им бяха мътни...нямаше нищо в тях.

   мамка му,това беше плашещо,исках да мисля,трябваше да намеря начин да премахна всичко това.

    често се разсейвах с рисуване.
  захванах се да рисувам въпреки крясъците в отсрещната стая:
   "ЧУДОВИЩЕЕЕЕЕЕЕ! ААГХХРРРРРР ЧУДОВИЩЕЕЕЕЕ,ГОРИ В АДААААА ЧУДОВИЩЕЕЕ!!!"

    Това бяха викове на жена,тя се чувстваше уплашена и ядосана,което ме подсещаше за случая в едно градче-една жена която крещяла на мъжа си по този начин заради тормоз над детето й,тя се опитвала да го пребие с пръчка като го биела докато не се смили над детето и не промени държанието си.
    ужасяващо една и съща история,която крие много тайни и много други неща в джоба си.

    съдбата ми беше да живея със страховете и с ужасната илюзия.
  слагах маска за да не бъда жертва на други хора,а месеците минаваха и минаваха...