Снегът се сипеше кротко, покривайки бавно оживените улици.
Вече се смрачаваше, всичко потъвайки в един по-тъмен нюанс.
Хората се прибираха във вкъщи, уморени от работния си ден. Влизаха на топло и прегръщаха половинките си.
Но, не и Техьонг.
Той вършеше нещо грешно.
Буцата застанала в гърлото му, му напомняше колко сбъркано е това, което прави. Въпреки това крачеше по тротоара, с ръце в джобовете си, криейки ги от студа.
Снежинките игриво падаха по миглите му, карайки го да затвори очи за момент и да помисли. Но сърцето му биеше с този учестен ритъм, карайки всяка една клетка в тялото му да се вълнува и трепти.
Грешно е, грешно е...
Повтаряше съвестта му, но той бе прекалено глух, за да я чуе.
Грешно е, но може би затова е толкова сладко.
Когато наближи се забърза, осъзнавайки всъщност колко може би е пристрастен към това.
Спря пред вратата, поемайки си дъх. Имаше момент, в който можеше да помисли, да размисли, да се обърне и да спре да се връща.
Но любовта, както казват всички, бе сляпа.
Натисна звънеца, а малко след това и вратата се разтвори.
Погледът му се засече с черните орбити и зениците му се разшириха. Имаше нещо специално в тези очи и колкото, и да ги гледаше, имаше чувството, че никога няма да разбере защо го побъркваха толкова много.
Светлината отвътре огряваше момчето, сблъсквайки се нежно с кестенявата му коса, правейки го истински ангел в съзнанието на Техьонг. Въпреки, че единственото, което правеше Чонгкук бе да го гледа все така очарователно с лека усмивка на лице.
Те бавно се приближи, престъпвайки прага и още с ръце в джобовете сля устните им.
Топлата кожа на другия, приемайки го с отворени обятия. Задвижи ги плавно, улавяйки някакъв ритъм.
Нямаше нужда от думи. Техьонг бе забравил отдавна какво е да разговаряш с думи, защото винаги, когато се опитваше, изричаше лъжи.
Меките длани на Чонгкук прокараха ръце по гърдите му и стиснаха плата между пръстите си. Техьонг се задвижи напред, карайки по-малкия да отстъпи няколко крачки.
