sleepwalking; paranormal fic

Трета глава

Джия Йепсън току-що прибрала се, носеща приятната атмосфера на френската страна и най-вече сърцето на Париж, потрепна. За момент изкрящо бялата ѝ усмивка, която бе доказателство за сършенството на съвременната дентална медицина - помръкна. Светлосинята ѝ рокля, сякаш посивя, а пръстите ѝ започнаха да пипат нервно картичките от Париж. Далеч бе от цветните мисли за екскурзията си, защото в умът ѝ се бе настананило удобно напрежението, което седеше спокойно в центъра на мозъка ѝ, докато се стичаше между гънките му бавно. Джия не стигаше бързо до заключения и бе убедена, че всичко във Вселената имаше обяснение, а ако нямаше такова, то Вселената имаше по-висша цел от нас, обикновените хора, които се лутаха между съмнението и рационалното.

Джия бе духовен човек. Отдавна бе открила спойствието в медитацията и йогата. Преди време бе оставила стресът в предишната си работа в офис. Да работиш в кол център може и да е забавно. Освен ако нямаш мечти и си съгласен на сиво ежедневие и добра заплата, с която не можеш да си купиш вътрешен мир. Дълго блуждаеше измежду вътрешните си желания и минали страхове. Сега се чувстваше преродена. В сърцето ѝ се носеше вечния летен бриз, макар и в Дания. Вечния аромат на люляк по пролет и всичките вкусове в сладолед, които съществуваха. Чернокожата сви рамене, като че ли да успокои собствената си тревожност и каза:

- Може и аз да съм в грешка? - каза Джия, но прозвуча сякаш пита.- Не знам, Джи. Притеснена съм. Странни неща ми се случиха. Аз.. Не се чувствам същата. - призна Колет.- Знаеш, че аз вярвам дори и в онова, което не можем да видим, но.. Защо не действаме като теб и не потърсим логично обяснение? - предложи Джия.- Имаш ли нещо предвид? - запита Колет, свъсвайки вежди. - Защо не отидем на гости на чичо ми след работа. Сигурна съм, че би отговорил на въпросите, които имаме. - Не се сетих за това - въздиша русото момиче.- Ще му се обадя, за да го предупредя.

Работата в пекарната минаваше нормално. Денят продължаваше да тече с нормална скорост по пясъчния часовник на времето. Но в ума на Колет нещата далеч не вървяха така. Не се чувстваше нормално. Напротив. Чувстваше се, сякаш е в долната част на стъкления часовник и броеше всяка една песъчинка, губейки здравия си ум. Колкото повече броеше, толкова по-заседнала се чувстваше. Сякаш всяка една мисъл бе песъчинка. Докато не усети как краката ѝ не могат да помръднат, вкоченени от студа на ледения пясък. Ето, че нейната малка приятелка параноята растеше с всяка милисекунда изминала в този хаос.