Размисли и страсти

Болката

         „Припомнете си защо се върнахте там от където тръгна всичко. Имайки куража да продължиш ти реши да повториш гадното мъчително минало в търсене на хубавата част от него. Но не изпита нищо освен същата тази пренебрежителна усмивка на успеха и прегръдките на болката."

Обичах я, съблазнявах я. Исках да претърпим всички онези дни заедно. Всяка кръпка в моето сърце беше за добро. Как да превъртиш играта? Спонтанен вик за помощ към невидимите богове. Толкова паднал духом, че бездната в душата ми беше само първата преграда в която се препънах.

Защо трябваше да обичаш повече него? С какво ти бе той по близък? Може би те прегръщаше да...но беше илюзия. Нима моите думи не успяваха да преминат през бариерата му? Изградихте такова щастие...такива връзки, които една идейна истина ще прекатури всичко. Ще събори замъка от надежди, всяка каменна частица просто ще се пръсне на малки миниатюрни парчета, които следващият нещастник ще трябва да страда заради тях. Да построиш наново замък не е лесно. Да паднеш и да го строшиш е самотно дело на един грешен ход.Влезе ли през дървената порта от подсъзнание тази частица истина, може давзриви всяко илюзорно добро дело, което бе написано с малък шрифт за да непозволи да се срути от само себе си.

Чумата на истината се разпростира заради малкият войник. Който преминава с оръдието си през портите на построеният човешки ад, за да пренесе новината. Ще се срути постройката и самото съзнание няма да бъде същото след това. Перспектива, разрушена, обърната на опаки, пълен хаос от към ценности и живот. Дали си бил жив тогава? Бил си обичал Лъжата.Обикнал си илюзията и си я приел толкова навътре, че сам си се обрекъл на гибел.

Аз я видях. Тя беше толкова красива.Пълна с неочакваност. Искаше ми се да остане завинаги, а може би тя е тук. Тя винаги е била. Казваше се Болката. Ах как обичах нея и всичките й недостатъци.

Описах я. Тази Болка. Всеки вижда това което иска, аз видях истината. Не ми ли харесваше тя, няма значение. Не можеш да промениш заложеният модел на само създаване, които е още произведен от първият човешки ден.

Една усмивка, човешки индивид пълен с емоция, с мечти, чувство за хумор. На пръв поглед, индивид изпълнен с щастие, с живот. Кой би ти казал, че тези хора пазят портите на страданието? Те отблъскват злото, не позволяват другия да страда. Като моментно лепило всяка тежест се задържа по тях. Те страдат за другиму. Котвата потъва с бавни плавни движения, докато не докосне и не се съюзи с Болката. Превъплъщавайки се като нея. Безгранична личност, различна отвън и друга отвътре. Различна денем - друга нощем. Градейки през слънчевите дни, а после размазвайки самият себе си заради своята същност на добродушие.

Стой! Прекрати дяволският договор със съдбата белязана от нея. Където белегът потъва дълбоко в плътта - там и остава за вековната орис. Вплетени ръце и сърца с нея, повече страдание отколкото актът на отпускане. Плавно пусни дявола, хвани го за опашката и му кажи да отиде там от където е дошъл.

Бодлива роза се оказа любовта.Бръснарско ножче където с всеки друг ден се приближаваш до моментът на порязване. Кръв, сълзи и суета. Позволил си на мъчителните мисли, на поривът н аемоцията, на дълбоката празнина да контролира и да търси всичко - дори и Болката. И тя може да е човек, но не за всеки.

Увехне ли розата, ще се почувстваш добре. Болкоуспокояващото ти ще бъде самотата, докато не намериш разцвета на друг вид цвете, може лале. Внимавай да не откъснеш сърцето, бъди до него, поливай го и накарай да израства с теб. Вплитайки почвени корени един в друг,във вечна нирвана със самият себе си и този до теб. Какво да бъде? Искам човек с който да споделя себе си. Да кажем личността си в прав текст и да вземем един от друг, така че накрая да създадем по-добра версия на човек. Един единствен,които ще е комбинацията от две сърца. Дори и да боли, процесът на вплитане иска жертви. Стари приятели заминават, стари негодни корени, мисли се фокусират и устройват така да пасват на парчето празен пъзел на съседният душевен сърдечен такт.

Мъчителен може да бъде живота, докато не преминеш през другата пряка. Не кажеш чао на Лъжата и Болката, които в повечето случаи са се хванали за ръце и се целуват. Не се пречистиш с един душ на душата. Аз мога. Аз искам. Да обичам силно, така че да не съгреша.Създавайки малка вселена от две какавиди, които заедно пълзят, не забравят миналото си и споделят бъдещата своя пеперуда. Която ще отлети, не сама, а с приятел, може би и сродна душа...