Confinement { Bulgarian Translate }

1 | Cell 75

✿Глава първа: "Килия 75"✿

ГЛЕДНАТА ТОЧКА НА Вероника

Всички бяхме изпратени в различни микробуси или малки автобуси. Не знам колко от нас имаше, но съдейки по количеството транспорт, бяхме доста. Всички изглеждаха на около моята възраст, така че вероятно осемнадесет до двадесет години беше моето предположение. Ръцете ми бяха вързани зад гърба ми, както и на всички останали, с изключение на големите високи момчета, облечени изцяло в черно, които бутаха телата ни грубо в микробусите. Бях почти в точката, в която щях да се впитам и да направя нервите си на небесни ракети.

Все още дори не знам как попаднах тук. За една минута правех няколко стъпки, още в началото на обиколката си в университетския кампус, след това нашата тур група беше произволно въведена в тази голяма стая, където същите момчета в черно ни грабнаха и ни вързаха за ръцете. Бях отвъд объркана и уплашена. Това някакви болни първокурсници ли бяха? Или е нещо като банда? Нямах абсолютно никаква представа какво става тук и всеки път, когато някой се опита да говори и да попита защо, по дяволите, ни удряха. По цялото лице беше даден много суров, много силен шум. Така че нямах намерение да говоря, тъй като вече получих два шамара.

- Ауч -  изсъсках, когато едно от момчетата грабна в шепа косата ми и ме вдигна в черния микробус.

- Млъкни - беше всичко, което той каза с най-емоционален тон, който съм чувала. Настаних се до прозореца, тъй като след мен бяха хвърлени още двама, кльощаво момче и криво русо момиче. И двамата си размахваха очите, опитвайки се да освободят ръцете си, но това не беше от полза, тъй като всички бяхме с много истински, много метални белезници.

Обърнах глава, за да ги погледна, но през риданията им очите бяха далечни и не присъстваха. Така че аз просто погледнах през прозореца, докато вратите на микробуса се затвориха. Ръката, потупваща отстрани, показваща, че е тази, беше пълна.

Не знам колко време шофирахме, но сега небето беше тъмно и обиколката започна в 10:00 сутринта. Значи шофираме отдавна. Няколко пъти заспивах, но случайни ридания ме събуждаха за минути. Мигнах няколко пъти, опитвайки се да изчистя очите си,но ръцете ми все още са с белезници зад гърба ми. Белезниците не са много удобни зад вас, когато седите в микробус, пълен с хора с часове. Китките ми абсолютно ме убиваха.