Смъртта е лесна.Животът е труден.

Пролог

"Депресията не е страничен ефект на рака,депресията е страничен ефект на смъртта.Всъщност това важи за почти всичко"
-Джон Грийн,Вината в нашите звезди
В денят в,който погребаха сестра ѝ,валеше дъжд.Беше по-скоро рамене отколкото истински дъжд,но тя го прие за поличба,все пак сестра ѝ обожаваше дъжда.Днес тя самата чустваше привързаност към него,
дъждът скриваше сълзите ѝ и и навяваше хубави спомени.
Свещеникът тъкмо беше свършил с молитвата и сега започна да говори за Божията воля,рая и как доброто си отивало рано.Тя не го слушаше,беше сев сгушила до едно дърво и чакаше да дойде нейният ред да говори,след това щеше да си отиде вкъщи и ще можеше да плаче,колкото си поиска.
На пейките,бяха насядали почти всичките им роднини от лелите до четвъртите братовчеди,всички бяха дошли да изпратят сестра ѝ в "последния и земен път".Тя разбира се невярваше в тези глупости,според нея след смъртта нямаше нищо,нито рай,нито ад,нито дори забвение,просто умираш и спираш да съществуваш толкова беше просто.Сестра ѝ също вярваше в това,но родителите им бяха настояли да бъде погребана както трябва.
Речта на свещеникът вървеше към своя край и тя с недоволство трябваше да се отдели от дървото,да заглади кънките на роклята си и да се приготви са нейната собствена реч.Откакто бяха тръгнали към греобището сутринта,тя стискаше в ръката си,едно малко листче на,което оредишната вечер бе писала речта си.Искаше и се да напише подходяща реч,която да изрази чувствата ѝ,но беше калпав писатвл,а скръбтта замъгляваше мислите ѝ,така,че в крайна сметка написа само няколко реда в,който казваше колко я е обичала и колко ще и липсва.
Свещеникът произнесе едно последно "Амин" и покани майка ни да изнесе своята реч.Майка изпърза очи в ръкава на роклята,извади едно листче от джоба си,изправи го и започна да говори.
-Здравейте,както може би повечето знаят аз съм майката на Кристен...-не успя да продължи защото сълзите се стекоха по бузите ѝ и тя трябваше да си поеме дъх за да успее да проговори-Днес се събрахме тук...за да я изпратим в нейния последен път,този до Небето и Божията благосклов...
Тя спря да слуша и се върба в сянката на дървото,нито тя ,нито сестра ѝ бяха вярващи и тези дълги речи за Господ само рязтягаха без това разтегнатите до скъсване нерви.
Майка ѝ продължаваше да говори като отвреме на време спираше, защото сълзите не и позволяваха да продължи.Повечето хора не я слушаха бяха просто далечни роднини или познати от училище,който нямаха търпение да се мяхнат оттук за да могат дя свалят маските на скръбтта от лицето си.Тя се чудеше защо майка ѝ ги беше поканила,баща ѝ настояваше да са малко хора,само най-близките,но майка ѝ реши да покани всички,който някога са си казвяли едни "Здрасти" с Кристен.
Най-накрая майка и завърши речта си,седна си на мястото и обгърна лице с шепи,баща ѝ седна до нея прегърна я и направи знак на дъщеря си, че е време тя да говори.
С неприсъщя за нея тромавост се отдели от дървото и се заклатушка на високите токове,към малкия хълм на ,който стоеше свещеникът.
Застана до него,приглати роклята си и изглади кънките на листа преди да си поеме дълбоко дъх и да заговори,гледайки крайпето на обувката си.
-Здравейти...ъъъ..аз съм Мелани,по-малката сестра на Кристен...иии
Тя беше наистина добър и открит човек,който винаги беше там за нуждаещите се....-сълзи се стичаха по бузите ѝ,а гласът ѝ беше дрезгав,чустваше се сякаш всеки момент ще припадне,затова прочете много набързо съдържанието на листчето и се върна в сянката на дървото,а свещеникът покани леля им да говори.
После беше ред на чичо ѝ,после на дядо ѝ и баба ѝ,после бяха братовчедките,после братовчедите,после приятелите и познатите,докато се изредят всички слънцето вече започваше да се скрива зад хоринзонта,а ръменето беше прераснало в истински дъжд.
Свещеникът изрчаше последната си молитва ,а хората един по един ставаха от местата си и се приготвяха за тръгване.Накрая останаха само тя,родителите ѝ и няколко по-далечни роднини.
Една ръка я хвана за рамото и тя разбра,че досега е треперила.
-Мел,миличка време е да си вървим.-баща и стоеше зад нея,костюма му беше подгизнал,а очите му бяха зачервени от сълзи,под очите му имаше тъмни кръгове,доказателство за дългите нощи прекарани над леглото на умиращата му дъщеря.
Тя тръгна с него без да се противи,въпреки,че би предпочела да остане навън в дъжда отколкото да се върна в онази къща,за нея тя вече на съдържаше нито един щастлив спомем,нито една усмивка,нито един смях.Твърде трагични неща се бяха случели през последната година.
Баща и я прегърна през рамо и бавно тръгнаха през гробището към колата,майка и вървеше пред нея,дългата и рокля стигаше до калната земя,а русата ѝ коса беше излязла от прилежния ѝ кок,но неизглеждаше,че тя забелязва това.
-Татко?-гласът ѝ излезе като шепот.Спря се до едно дърво внезапно стресната от милата през главата и мисъл.
-Да?-баща и я погледна,но продължи да върви,Мелани разбра,че момента не е подходящ и тръгна след него.
Няколко минути вървяха е неловко мълпание,преди баща и да спре до един стар гроб на,който бяха израснали превели и да я погледна с онзи негов типичен "бащин" поглед.
-Мелани...знам,че ти е тежко и,че ъъъ...
Неможа да продължи,зашщото дъщеря му го прекъсна ядно:
-Не съм много сигурна,че разбираш какво ми е,все пак ти не беше до нея,когато умираше.-по бузата и се стече една самотна сълза,но тя побърза да я избърше и да продължи с големи,гневни крачки напред.
Чу стъпките на баща и зад нея и как той си пое дъх преди да каже:
-Знаеше,че исках да бъда тук,но...работа беше неотложна и...
-ПО НЕОТЛОЖНА ОТ УМИРАЩАТА ТИ ДЪЩЕРЯ,ТАКА ЛИ?-дори не си направи труда да го погледне,само продължи да върви,а сълзите се стичаха по бузите.
-Нямаше откъде да знам,че състоянието и ще се влоши толкова.Пък и все някой трябва да печели пари за да живеем както досега.
Дъщеря му спря,обърна се към него и го зашлеви.
-Парите обаче не спасиха сестра ми,нали?-гласът и беше леден,но в очите и гореше огън.
-Мелани,стига държиш се като дете.АЗ НЕ СЪМ ВИНОВЕН,ЧЕ ТЯ УМРЯ!-нервите на баща и не изтържаха и той и се развика.
Дъщеря му не му остана длъжна и кресна в отговор:
-ТОГАВА КОЙ Е?
-ТИ!ТИ СИ ТРЯБВАЛО ДА Я ЗАВЕДЕЖ В БОЛНИЦА,КОГАТО ТИ СЕ ОПЛАКА ОТ НЕПРЕСТАННИ ГЛАВОБОЛИЯ...-изведнъж млъкна осъзнл какво е казал и погледна дъщеря си плахо.
Тя беше замръзнала на мястото си и имаше вид на човек,който е напът да припадне.Сълзите и бяха присъхнали,а очиъе зачервени, косата и беше рошава и мокра от дъжда,роклята и беше прилепнала по тялото,а ръцете и трепереха.Най-потресителното във вида и обаче бяха очите и,огънят в тях беше заменен с някакво плашещо безразличие и презрение към живота.Тя си поне дълбоко дъх,сви няколко пъти пръстите на ръцете си в опит да ги спре от треперенето,отвори уста за да каже нещо на баща,но изведнъж се отказа,поклати глава,обърна му гръб и продължи да крачи напред.

-Как си скъпа?-майка и най-сетне се усмели да попита,отчасти за да наруши неловкото мълчание,което тегнеше мад ъях от момвнта в който бяха влезли през входната врата.
Дъщеря и само кимна леко и отпи от портокаловия сок.
Майка и прие това за нежалание за какъвто и да било разговор,затова само кимна,подшушна нещо на баща ѝ и двамата излязоха и я оставиха сама в голямата кухня.
Ръцете и все още трепереха и отне няколко минути да ги успокой напълно.После стана обиколи кухнята,само за да се върне отново на стола до камината и да зяпне невяиждащо тавана.
"Приличаш на самоубийца"-помисли си и погледа и се премести от  от тавана към иьпъкналите вени на ръката ѝ.Не само приличаше на самойнийца,но и се чувстваше като такава.Само дете самоубийството не беше опция.Хората биха си помислили,че я е страх от Божия гняв или се притеснява за семейството,но истината беше далеч от хорските очаквания.Самоубийството не неше опция по простата причина,че смъртта беше лесна,а животът труден.
А тя не беше от хората,който избират лесните пътища.