Смъртта е лесна.Животът е труден.

Глава 1

"Ще страдаш,но ще си и много шастлив."
-Хари Потър и затворникът от Азкабан
-Трябва да излизаш скъпа,неможе да прекараш животът си удома.
Мелани направи физиономия и се сви в стола си.
-Мога и още как,само гледай.
Майка я погледна тъжнo от другия край на стаята.
-Може би,трябва да отидеш при психолога,който ти препоръча лекарката ти?-гласът ѝ беше плах,беше сигурна в бурния отказ на дъщеря си.
-Може би.-отвърна тя кротко и протегна ръка към кутията с овесени ядки.
-Скъпа,трябва да продължиш напред,сестра ти почино преди повече от година.На 16 си,излез забавлявай се... -Какво ми казваш да направя?Да я забравя ли?-Мелани все още успяваше да сдържи гнева си.Майка и я зяпна от другия край на стаята,в очите и се четеше болко породена от думите на дъщеря и.Тя никога не си бе представяла,че звуче сякаш иска Мелани да забрави сестра си. -Не,разбира си,че не...Как можа да си помислиш за таково нещо?-гласът на майка и приглъхна до шепот.
Дъщеря ѝ я погледна учудено,не бе очаквала майка и да е толкова сляпа по отношение на някой неща.
-Майко.-тя натърти с леден тон на всяка буква и привлече пълното внимание на майка си,която до сега бъркаше някакво тесто за пай.
-Да?-майка изглеждаше като малко дете,което са вдигнали на дъската да каже единственвния урок,който не е учило.
-Ти.Дори.Не.Я.Оплака.-всяка дума беше прилежно подбрана и казана с достатъчно леден глас,за да се забие в сърцето на майка ѝ.Мелани се беше приготвяла за тази реч дълго време.-Още на следващия ден тръгна на работа,заизлиза на кафе и посещаваше луксозни изложби. След по малко от месец заминахте на почивка...
-Скъпа,това не означава ,че сме я забравили просто продължихме напред...бих предложила и ти да опиташ?-гласът на майка ѝ си беше върнал увереността.
Мелани не си направи труда да отговори на загатнатия въпрос на майка си,само стана,поклати леко глава и се отправи към стаята си като се увери,че е затръшнала вратата с все сила.

Мелани се вгледа в призначния образ,който я гледаше от огледалото в просторната баня.Кестенявата ѝ коса беше сплъстена и напълно негодна за решене,под сините ѝ очи имаше черни кръгове,бузите ѝ бяха хлътнали, а скулите изглеждаха твърде остри.Беше твърде бледа.Приличаше на призрак.
Чу св леко почукване на вратата:
-Мел?-гласът бешв рих,но леко пъсклив.Мелани го разпозна веднага.
-Алисън.-устните и само оформиха името,но като по поръчпка другото момиче отвори вратата и нахълта в банята.
Беше една година по-малко,но не и личеше.Беше поне двойно по-красива от Мелани в най-добрите ѝ дни.Днес,абаче в зелвнитв и очи имаше някаква странна и неопределима емоция,сякаш нещо я тревожеше твърде много и твърде дълбоко.
-Али?Какво става?-Мелани не обичаше да заобикаля,винаги минаваше веднага на темата,която я интересуваше,независимо от ситуацията.
Алисън си поне дълбоко дъх и се свелече на пода с гръб обрян в стената.
-Заминавам.Да уча.В Париж.-Алисън избираше думите си грижливо,но от тона и си личеше,че се притеснява.
Отне повече от необходимото време,за да може Мелани да обмисли казаното.
Алисън-най-добрата ѝ приятелка от 2 клас насам.Алисън-на чието рамо плачеше заради разбитото си сърце.Алисън-която беше там,когато сестра ѝ се разболя.И сега я оставяше,в може би най-трудният момент от живота ѝ.
Мелани не искаше по лицето и да се появят признаци на разочерование,но те очевидно се бяха появили защото Алисън изглеждаше готова да се разплаче.
-Мел...съжалявам знам,че имаш нужда от мен,но...-гласът и се прекърши и една самотна сълза се стече по бузата ѝ.
Мелани вложи всички усили в това да сдържи сълзите си.Дълго време стояха така,на ръба да се разплачат,на ръба да оставят чуствата да ги залеят преди Алисън да измънка едно 'съжелявам' и да остави сама с призначното ѝ отражение.