|𝑴𝒚 𝑷𝒓𝒊𝒏𝒄𝒆 𝑰𝒔 𝑵𝒐𝒕 𝑻𝒉𝒂𝒕 𝑰 𝑻𝒉𝒊𝒏𝒈| 𝑶𝑵𝑬 𝑺𝑯𝑶𝑻|

Не е това за което мислех

Докато все още бях малка, майка ми и баба ми все ми четяха приказки за лека нощ. В тях се разказваше за принцеси в плен, изпаднали в беда и нуждаещи се от безстрашен принц, който да ги спаси. Тогава винаги се появяваше някой смел момък на бял кон готов да прекоси света само заради красотата на безпомощната девойка.
Тогава си мечтаех да бъда принцеса.. И някой ден да открия принца си.

Мама и баба ме укоражаваха и все ми повтаряха, че ще го срещна. Разказваха ми за това как ще бъде готов на всичко за мен. Как ще пресуши океан за мен или пък ще ми свали звезда само с двете си силни ръце, с които пък обаче ще ме прегръща нежно и топло.

Излъгали са ме. Моят дълго желан и копнят принц, се превърна в демон излязъл от ада. Все още помня очите му. Капките дъжд, които се стичаха и падаха от косата му. Подгизналата тениска, която леко прозираше. Онези посинели от студа устни. И синият чадър. Никога няма да забравя този цвят. Все още, щом го зърна тялото ми се стяга. Стомахът ми се преобръща. Моментално ми прилошава. Пребледнявам и вече не мога да дишам. Болката е толкова голяма, че е все едно съм повече от болна.

Той свали чадъра и го сгъна. Помислих си, че ще тичаме под дъжда хванати за ръце... Уви. Не беше така.

Сещам се за очите изпълнени с... С нищо. Погледът му не казваше нищо. Което не ми харесваше. В началото ме гледаше със страст. Желание. И много любов! Виждаше се искреността в погледа му. Очите му грейваха щом ме види. Усещат и колко бързи кънти сърцето му щом го прегръщах.
Тогава... Тогава той ме гледаше празно. Без емоции. Нямаше нищо.

Тогава го каза. Онези болезнени думи, разкъсващи, стъпкващи върху сърцето ми и изкореняващи всички мои емоции. Просто си тръгна. Остави ме сама. Под дъжда. Иронията бе, че преди да изляза имах усещането, че нещо прекрасно ще се случи. Но уви... В началото не бе така. Единственото, което ми даваше утеха в онзи немислимо до болка момент бе дъжда. Силно капещия дъжд, който прикриваше сълзите.

Алеите в парка бяха пусти. Бе към два и четиринадесет часа. Все още лежах със затворени очи на алеята и чаках нещо да ме отърве от болката. Някой гръм да ме удари. Да мине колело, което ще изкара целя въздух от мен, така както той изкара и емоциите ми. Но не... Явно не е трябвало да става така. И честно казано... Съм благодарна, че не се случи...

Питате защо ли? Защото тогава се случи... Той. Чернокосото момче. Дълбоките тъмно кафяви очи, в които всички искаха да се губят. Прекрасната кожа, която на допир те кара да я докосваш все повече и повече. Меката като коприна коса. Цветът ѝ бе по-черен и от черния.

Чадъра му бе застанал над тялото ми и се взираше в мен. Изтръпнах за секунди. Той бе прекалено красив, за да бъде реален човек.

- Красивите момичета не лежат на асфалта, заради боклуци.

Типичните свалки на момчетата. Мразя ги.

- Можеш да ми спестиш подигравките и глупавите свалки..

Тогава... Тогава той просто клекна, все още държащ чадъра над нас и.. И ме целуна. Не виждах логика в това, но имах нужда. Сякаш цялата ми болка си отиде. Сякаш я предадох на него. Сякаш можех да го усетя. Всяка една част от него. Физическа, психически и каквато и да е друга.

Сега след една година връзка заедно с Лукас, аз ще ви кажа само едно.

Никога не знаете кой би ви наранил. От най-близките приятели стават най-качествените предатели. Но това не трябва да ви плаши. Във всеки един от животите ви ще срещате трудности. Някои повече, други по-малко. Преминаване през тях с усмивка. Не казвайте на почти някой. Ако наистина им пука за вас... Ще са до вас. И както стана с нас... Ще ти подарък един чадър докато изтеглят болката от тялото ти.

И все пак не е гарантирано, че няма да бъда наранена отново. Както и за вас не е гарантирано, че ще има само едно препрядствие. Но винаги ще се намери още един човек с топло, отворено сърце и чадър под ръка. За дъждовните дни...