❤ ♛ ♡ ❝ ЛИС ❞ by Kami Choi Ilieva ♡ ♛ ❤

5.

- Хей, Лоус!

- Хей, Фел.

- Но защо така вяло.. - изрече думите най-добрата му приятелка Фелисити Уитман.

- Изморен съм.

- От какво? Станало ли е нещо? - попита го със загрижено изражение върху скапаното си досадно лице.

- Не.

- Има нещо - изгледа го изпитателно със съмнение.

- Мъчи те любовна дилема. Това е. Права съм.

- Глупости - тръсна главата си и се вгледа напред в нищото.

- Тогава защо се държиш като изгубен глупак?! - кресна в лявото му ухо невъздържаната глупава Фел.

- Не ми се говори, върви си, имам работа.

- И каква по-точно? Да се взираш в празното пространство и да не обелваш нито една смислена дума ли? Лоус? Ехо. Но той не чуваше. И слава богу. Само мислеше. За нея. Срещна я отново. На едно парти, където бе поканен от общи познати. Загадъчната жена от фитнеса. Жената от списанията. Беше я виждал там. После я срещна съвсем случайно и където тренираше. Коя беше тя?

Не се усмихваше. Студена. Цялата в черно. Непроницаема. Интересна. Но този път не беше сама. В компанията на някой друг. Друг. Вероятно нейният.. съпруг. Тъмна сянка падна над очите му. Ярост замъгли съзнанието и ясните му светли очи. За миг животът в тях се скри и изчезна. Промени се. Всичко. Заради нея. Заради една непозната. Чужда. Жена.

Подаде ръката си на мъжа срещу нея. Не се усмихна, но сякаш се. Не можеше да види ясно лицето на този, който стоеше плътно до нея от лявата й страна, но му се стори властен.

- Лоус?

- А, какво? - сепна се от гласът изрекъл името му така ненадейно.

- Как я караш, братле? - потупа го по рамото един от приятелите му.

- Какво се беше умислил такъв? Откога ти зовях името - засмя се.

- Кои са те?

- Те ли? Ха-ха, всеки в града ги знае, но само ти не? Що за пропуск! - изхихика се с дразнещ глас Елиъс Милър.

- Попитах те нещо, Ли - изгледа го сериозно и доста твърдо. Отстъпи назад чак.

- Ъм, не ти ли казах? - Те са, това са..

- Е?

- Фамилия Уейд.

- Само това ли?

- А, какво още? Лоус, добре ли си? - изгледа го видимо доста разтревожен.

- Жената. Как е името й? - говореше повече на себе си, гледайки в посоката, където тя все още стоеше с безизразно изражение върху красивият си и загадъчен профил на чужденка.

- Лиз, нещо си.. Елизабет май, че се казваше. Не знам. Честно, Лоус. Нищо не знам! - почти панически избяга от него въпросният Елиъс. Ама какво му имаше на този мой приятел.. Чудеше се той. Все тая! Да се оправя.

- Лиз, значи. Добре - промърмори тихо отпивайки от прозрачната напитка. - Ще се радвам да се запознаем в най-скоро време - лека усмивка се очерта върху лицето му. Остави чашата върху една от масите и си тръгна.

Точно след това лицето, което бе наблюдавал досега, се обърна. Погледна там, където беше стоял. Лек ветрец вееше плътната бяла покривка на масата. Чашата стоеше полупразна, а капките вода се стичаха по нея като сълзи. Заваля дъжд.

- Ама че време! Откъде внезапно тази буря!

- Колко странно.

- Кое? - обади се той.

- Нищо. Тази буря и дъжд дойдоха от нищото.

- Не съм впечатлен.

Наметна я с черното си сако и я обхвана за раменете. Потеглиха с колата. Лиз се вгледа в падащите капки навън по стъклото на колата. Свободни, със свободна воля. Или пък не. Направлявани и те от по-могъщ ум. Сила. Извърна глава към съпруга си. Марк. Оставил отдавна своя отпечатък..