Почти мъртва.

1.

Първият учебен ден. Представях си го много различен от миналите. Мислих си „ново училище, нов живот“ или по-скоро по-хубав. Тогава я видях и живота ми се обърна надолу с главата. Знаех, че не трябваше да отивам при нея. Тази година, която измина беше най-прекрасната и най-гадната през целия ми живот. Пиша за тази година, за да разберат всички, които ми казваха, че животът ми е бил лесен. Пиша и за да се освободя от този товар на раменете ми.
Да се представя. Аз съм Кристин. Просто Кристин. Та за онзи ден, така де първият учебен ден в единадесети клас. Бях в ново училище. Преди живеех с мама и тате в столицата на България, но те преживяха тежка катастрофа и починаха. Остана ми само леля, която живее на триста километра от родното ми място. Нямах избор. Пък и исках ново училище. В миналото ми всички (без чистачката Софка, която беше моята „ндп“) ме мразеха. Нямам в предвид, че не искаха да говорят с мен или нещо такова, те направо си ме мразеха. Бях унижавана достатъчно и единствения жив човек, който ще ми липсва от онова долно училище е Софка.
Леля беше на работа, така че отидох сама на първият учебен ден. Не знаех къде трябва да отида, какво трябва да направя, къде е моя клас. Нямаше да разбера кой е моя клас, защото не познавах никой от това училище. Огледах се за някой, който ми прилича на единадесетокласник. Видях едно момче. Руса коса, сини очи, перфектна усмивка. Толкова противен ми изглеждаше, личеше си че косата му не е естествено руса. Въпреки ужасното ми първо впечатление отидох.
- Извинявай, единадесети клас ли си? – попитах с най-любезния си глас.
- Мила, на единадесетокласник ли ти приличам? – отговори арогантно. Не исках да се заяждам, за да нямам неприятности за това просто продължих с така любезния ми тон:
- Ами да. Поне знаеш ли къде има някой от моя клас?
- Знам мила, но няма да ти кажа. – не разбирах какво му бях направила, за това просто му обърнах гръб и си продължих.
Погледа ми спря на нея. Тя беше най-красивото момиче на света. Тъмнокафявата и коса, тънките вежди, бледите устни и тези тъмни изящни очи. Отидох при нея, а почти бях убедена, че не е единадесети клас.
- Здравей. – казах с лек срам в гласа.
- Хей. Кой клас си? – попита учтиво и се успокоих, че не всички са задници като надутия Кен.
- Единадесети „д“. Ти кой си?
- И аз! Опитвам се да намеря останалите от класа, но не ги виждам. – каза тя и вътрешно крещях от радост.
- Супер! Най-сетне намерих някой от моя клас! – усещаше се напрежението в гласа ми.
- Оу тотално забравих! Къде са ми обноските? Казвам се Теодора, но ми казват Теди. – каза тя през смях, а аз зяпах устните ѝ без да мигам. Видях усмивката ѝ и разбрах, че бях зацепила:
- Аз съм Кристин. – казах след дългото мълчание.
- Кристин? – попита Теди и видях пак тази красива усмивка.
- Ами да. – засмях се с нея, макър че не разбирах защо.
- Хайде Кристин да отидем да намерим останалите от класа, а после ще играем на една много интересна игра. – тя видя леко разтревожения ми поглед и допълни – Спокойно, сигурна съм, че ще ти хареса!
Минавахме през тълпата. По-скоро прелитахме през тълпата. Вървяхме, а Теди ме беше хванала за ръка, за да не се изгубя. Спомням си нежните ѝ малки ръце. Не исках този момент да спира. Хванати за ръце, прелитайки през тълпата, която е заблудена, че от нея става нещо. Тогава не разбирах, чувствах се странно, въпреки че не исках да ме пусне. Знаех, че все някога ще ме пусне, колкото и да не исках. Това чувство в мен, което и до ден днешен не мога да опиша. Топлината, пеперудите в стомаха ми, срама, щастието, страха, всичко това изпитвах точно в онзи момент. Представях си невъзможни неща. Трябваше ми някой, който да ми удари шамар и да каже „Кристин слез на Земята!“.
Стигнахме до някаква групичка хора и тя ме пусна. Усетих някаква студенина. Теди обясняваше как много ги е търсила докато не се сети да ме представи:
- А това е Кристин! – каза тя с прекрасния си уверен глас. – Кристин това са Маги, Тони, Владо и Мими.
- Приятно ми е да се запознаем. – усещаше се, че съм срамежлива, даже прекалено много.
- И на мен. – казаха всички в един глас, сякаш са го репетирали. Кой знае, може и да са го репетирали.
Всички изглеждаха добри хлапета. Маги беше руса, къдрава със зелени очи, леко пълничка, но не прекалено. Тони беше по-висок от всички ни с поне десет сантиметра. Беше съвсем нормалено момче – кафява, подстригана късо коса, черни големи очи, бледи устни почти като на Теди. Разбира се нейните бяха единствени на целия свят. Владо. Какво мога да кажа за това хлапе. Пълна противоположност на Тони. По-нисък с десет сантиметра от нас. Рус, подстриган по същия начин като Тони. Носеше ретро очила, които му отиваха. Мими. Мога да я призная за момичето с най-големи гърди в цялото даскало. Ако оставим големите и гърди на страни има синя коса, която ми харесваше как ѝ стои. Имаше черни малки очички и ярко червено червило. Като цяло мога да кажа, че това бяха моите хора.
Директорката на девето СОУ изнесе много отегчителна реч. Беше време да се качваме по класните стаи, а аз си нямах и представа къде са, за това просто следях моите хора. Качихме се на третия етаж. Стая 305. Когато влязохме разбрах, че ние сме последните, които влизат. Класната стая беше пълна предимно с момчета, което не ми харесваше. Някои от тях изглеждаха добре, а други не чак толкова. Нямаше как да не забележа момчето с дългата завързана коса. Целия облечен в черно, а на тениската му пишеше „AC/DC“. Веднага разбрах, че това е металистчето на класа. Всички останали изглеждаха съвсем нормални. И тогава се обърнах и я видях. Доповръща ми се. Изрусената и коса, лилавите сенки, розовото червили и този фондютен, който не пасваше на кожата ѝ. Облечена сякаш ще ходи на плажно парти. Едно ме човъркаше, чорапи или тоалетна хартия си беше сложила в сутиена?
Беше време за речта на класната. Добра жена изглеждаше. Възрастна на около петдесет години. Леко пълничка, червенокоса.
- Здравейте деца! – започна тя учтиво. – Да се представя аз съм Г-жа Петровна. Ще ви бъда класен ръководител през тази учебна година. Имам някои правила да изясня. Първо: без пушене в училището! Второ: без оръжия в училището! И трето: без обиждане на учители пред тях! – правилата ѝ са смешни. Щом чух гласа ѝ разбрах, че е рускиня и че не е толкова мила. Всъщност въобще не я интересуваше какво ще правим.
Г-жа Петровна продължи да обяснява някакви правила и какви учебници трябва да вземем за нейния предмет – руски. Обаче аз слушах бегло. Цялото ми внимание беше насочено към нея. Дали бях влюбена? Не беше възможно познавах я от двадесет минути. Как само ѝ се доверих, когато ме хвана за ръка и прелитахме през тълпата. Не знаех, че съм толкова доверчива. Какво ли си беше помислила за мен? Дали щяхме да бъдем приятелки? Каква беше тази игра, за която ми говореше? Бъдещето беше пред мен и предстоеше да намеря отговори на всички мои въпроси. Но един въпрос не ме оставяше на мира. Това, което изпитвах към нея беше ли нормално? Много ясно, че не беше. Колко бях тъпа.