Една история преди Хари Потър...

Глава 1

Единайсет годишният Том се събуди изведнъж от студения  полъх на вятъра. Беше още съвсем рано сутринта. Слънцето едва се подаваше над хоризонта. Тук там се мяркаха малки облачета. Чуваха се първите песни на птиците. Момчето навлече огромната си сиромашка дреха, тихо излезе от стаята, надявайки се да не го чуе никой и тръгна из сиропиталището. Том тръгна покрай еднообразната бяла стена, по която нямаше дори една картина. Докато вървеше мълчаливо изведнъж усети нещо остро и вледеняващо, което се забиваше в рамото му. Обърна се и видя най - омразното и противно нещо на света. На рамото му беше сложила огромната си дебела ръка самата директорка Анита Бомсън.
- Отново ранни разходки по коридорите, а Том. - каза тихо тя, а на лицето ѝ се появи една от онези мазни, злобни усмивчици. - Ще се наложи да те накажа.
Момчето се взря в нея. Прииска му се просто да атакува тази жена с цялата омраза, която таеше дълбоко в душата си. За миг погледите им се срещнаха, а после Том се завъртя и тръгна към стаята си, следван от директорката.
- Една седмица без вечеря! - обяви тя, след като стигнаха стаята.
След като се увери, че това ще е един ужасен ден за момчето, тя излезе и заключи вратата.
Сирачето изобщо не се и уплаши. Поседя известно време загледано в седемте камъчета на перваза под прозореца, а после се обърна срещу   вратата и затвори очи. Само след миг се чу тих звук и вратата се отвори. Детето съвсем тихо се промъкна и заскита отново по просторния коридор, но изведнъж се закова на място. Зад близкия ъгъл се чуваха съвсем ясно гласове.
- Моля Ви, налага се  да видя момчето. - каза тих и ясен глас.
- Отново Ви питам, сигурен ли сте? Около него винаги се случват странни и мистериозни неща. Неща които вече Ви разказах. - отвърна глас, който момчето веднага позна. Той беше на госпожица Евън - помощник-възпитателката.
- Разбира се, че съм сигурен!
- Добре тогава ще ви заведа до стаята му. - склони най - сетне тя
Том веднага разбра, че става дума за него и съвсем тихо отиде в стаята си, затвори вратата и зачака мистериозният мъж да влезе през нея. И естествено, както беше очаквал, минута по - късно вратата изскърца и се отвори. На прага ѝ стоеше мъж, с дълга бяла брада и очила с формата на полумесец. Беше облечен в странна бяла мантия, каквато Том никога не бе виждал, стигаща чак до нозете. Това не беше естествено за човек, живеещ в Лондон. Той се приближи с около метър до Риддъл.
- Здравей Том! - най-неочаквано каза мъжът - Аз съм професор Дъмбълдор -  допълни и се приближи още малко.
- Не се приближавайте! - с треперещ глас каза сирачето. - Вие сте някой от лекарите, които госпожа Бомсън е извикала да ме прегледат!Нали!
- Не. Аз съм професор. Преподавам в училище.
- Какво... училище?
- За магия!
- За...Лъжете. Бомсън Ви е пратила да ме прегледате, понеже ме смята за луд.
- Не съм дошъл да те преглеждам, защото ти не си луд, а си напълно нормален. Аз също съм като теб.
- Докажете! - изсъска момчето
Секунда след това гардеробът на Том лумна в зелени пламъци нещо от вътре затрака.
- Струва ми се че нещо иска да излезе от там, Том! - каза Дъмбълдор.
Момчето съвсем смаяно отвори гардероба и извади оттам  черен стар дневник и един часовник.Пламъците огаснаха и професорът се обърна към сирачето.
- Твои ли са? - попита Дъмбълдор.
Том реши, че няма смисъл да лъже този явно необикновен човек.
- Не.
- Върни ги на притежателите им, Том. В Хогуортс не приемаме крадци.
Момчето кимна едва доловимо. То продължаваше да гледа проницателно този странен мъж, представящ се за професор.
- Значи наистина преподавате в училище за магия!
- Да.- отговори спокойно старецът.
- Магия...Като моята магия?!
- А каква е твоята магия.
Том се замисли за миг. Да довери ли своите тайни на непознатия?
- Мога да разговарям със змии, да местя предмети, без да съм ги докосвал, да причинявам болка на хора, които ме дразнят...
Дъмбълдор слушаше много внимателно.След като момчето свърши професорът мълча известно време, а после каза
- Не точно такава магия. Но все пак ако желаеш да учиш в училището за магия и вълшебство Хогуортс, много бих се радвал. Ще трябва да се връщаш тук само за лятната ваканция. Ако пък бе искаш....
- Да не искам ли?!Що за въпрос!Разбира се, че искам!... Винаги съм знаел, че съм различен, че съм специален.
Учителят бръкна в чантата си и извади оттам писмо. Подаде го на Том.
- Тук е списъкът ти за училище, както и информация за някои важни теми, като например къде и в колко часа ще тръгне влака до Хогуортс.
Момчето старателно прибра писмото.
- Нещата си за училище трябва да купиш от ДиагонАли - улицата на магьосниците. Ако искаш мога да дойда да ти помогна с покупките...
- Не, благодаря. И сам ще се оправя.- каза бързо момчето. После обаче прибави - А с какво ще си купя всички принадлежности, та аз нямам пари?
Дъмбълдор го погледна, а после най - неочаквано бръкна в чантата си и извади оттам малко вързопче с пари.
- Тези би трябвало да ти стигнат да си закупиш всичко необходимо. - подаде парите на Том и каза - Е, тогава ще се видим в училище! А, междудругото, за да стигнеш до Диагон Али трябва да минеш през продънения котел. Ако имаш неясноти можеш да питаш Том. Той е собственикът. Лесно ще го запомниш, защото носи твоето име.
При тези думи Том се намръщи и каза:
- Да...
- Е довиждане, Том! - каза Дъмбълдор и излезе от стаята.

(Здравейте! Съжалявам, че не съм качвала от толкова много време! Надявам се тази глава да ви хареса.Моля пишете в коментарите какво мислите!

П.П: Ще се постарая следващата глава да излезе до края на седмицата.❤️❤️)

Думи:898