Пролетна мъгла
Цветът на зимното небе вехне,
млади лъчи разпалват жизнен пламък.
Смарагдът на почвата мило шепне,
из земята плъзва порив жарък.
Кехлибареният цъфтеж обсебва взора,
но умът ми помътен е и вие ми се свят.
Всеки наситен и вискозен дъх е отрова,
всяка глътка въздух мъчно ми напомня,
че безплодна е надеждата без цвят,
че светът върти се, но варди и застоя.
Бъдното е отчайващо и все тъй предвидимо.
Слънцата бледи, a почвата предсказва ни провала.
Търпеливо ни очаква края. Немислимо!
Напролет се радва стадото ни и сънува будно,
но с времето всичко остарява,
и животът пак ще се изпари безшумно.
Свише вдъхновението ще покоси,
пожелаем ли края на омагьосания кръг.
С празен поглед към звездите, но и те към нази,
не е била пролетта, а ние и никой друг.