Разхождах се по мекия пясък, а топлите пенливи морски вълни обливаха стъпалата ми...
Студеният вятър разрошваше косата ми и беше толкова приятно, че ми се искаше да остана
"Ако може завинаги." Прошепнах сама на себе си и погледнах към небето. Вече черно, но изпъстрено с милиарди малки и големи сапфирени звезди. Всяка една от тях излъчваше собствено сияние, а лекото им примигване ме накара да се успокоя и да затворя очи, давайки свобода на мислите си да се реят на воля докато морето шептеше нежно името ми, а аз се приближавах все по - близо, примамена от красотата на познатия глас, неговият глас...
А ако това не беше истина?
Замислих си за момент и отворих очи, оглеждайки се стреснато наоколо, но всичко, което чувах бяха разбиващите се вълни и вятъра.
Гласът беше изчезнал. Отново бях в реалността, а студа започваше бавно да се прокрадва през огромния ми тъмнозелен пуловер, затова реших да се върна, но когато се обърнах, погледа ми се спря върху изправена човешка сянка на няколко метра от мен. Не се движеше, но останах с впечатлението, че ме наблюдава. И то внимателно.
Не можех да видя лицето й, но знаех че погледа й ме изучава, усещах го, затова и се приближих към тъмния, почти черен силует.
- Кой сте вие?
Попитах несигурно, защото все още се чудех дали сянката не е само плод на въображението ми, но когато проговори се уверих, че не е.
- Не ме ли позна?
Чух мъжки глас да изговаря думите спокойно, а сърцето ми ускори ритъм, осъзнавайки, че това не беше кой да е, а човека, в когото бях влюбена, но не знаех как да споделя чувствата си. Беше ме страх, защото този ден все някога трябваше да настъпи и най - лошото, това можеше да е последният път в който си говорим или се виждаме, но бързо разкарах негативните мисли.
Исках да се насладя на този момент и нямаше какво да губя.
Усмихнах се, усещайки как устните ми потрепват от притеснението и адреналина, предизвикани от неговото присъствие и когато най - после излязох на сушата просто седнах върху пясъка и го поканих да дойде при мен.
Той се настани удобно и чак тогава успях да видя лицето му.
Няколко тъмни кичура коса се спускаха точно над очите му и леко докосваха миглите му.
Усмихваше се, а аз не можех да обеля и дума. Вместо това се опитвах да успокоя треперещото си тяло.
Не исках да забележи, че когато беше до мен се чувствах по този начин, а и не очаквах да отвърне в случай, че му кажа, затова върнах погледа си обратно към морето и звездите...
- Красиви са, нали?
Гласът му ме изтръгна от мислите ми и кимнах в знак на съгласие след което добави...
- Вярно е... Звездното небе е пиеса, режисирана от самата природа.
След тези думи усетих как бузите ми започват да се изчервяват.
Всичко, което кажеше, беше изпълнено със смисъл, докосващо сърцата и оставящо следа след себе си.
- Да. - отвърнах след известно време на неловко мълчание и усетих как тежестта от притеснението започна да ме напуска, а на негово място дойде хармонията.
Бях щастлива и желаех да го опозная по - добре, затова се обърнах към него. - Е... Кажи ми какво виждаш тогава. Разкажи ми повече за звездите.
- Освен че са небесни тела, отделящи топлина и светлина в космоса? - Попита той с интерес на зададения от мен въпрос, а аз кимнах отново и го подканих да продължи.
- Ами... - Той се замисли за момент, взирайки се в пясъка, потривайки дланите си, чудеше се от къде да започне. - Голяма част от звездите, които виждаме нощем всъщност не са една самостоятелна звезда, а система от така наречените Бинарни звезди, тоест две звезди, които се въртят една около друга.
Изненадах се, но този единствен факт ми даде надежда.
Две в едно... Едното не може да съществува без другото... Като Ин и Ян... Като деня и нощта... Като теб и мен...
Беше последната ми мисъл, а сърцето ми продължаваше да бие все така бързо, като птица в клетка, пърхаща с крилете си и търсеща изход, но все още не можех да я пусна да отлети. А ако не си я върнех обратно? Не, тя трябваше да бъде свободна... Дори и с цената на болката.
Дали и той виждаше нещата по същия начин? Или се водеше по пътя на логиката, не знаех, но се надявах да разбера, затова се съсредоточих в това, за което говореше, вече така пламенно... Една от любимите му теми на разговор, помислих си аз и се заслушах, поглеждайки ту към топлите му очи в които грееше пламък от знания, ту към тънките му розови устни...
- Когато налягането и температурата достигнат в центъра на облак от междузвездна материя високи стойности, той се превръща в звезда, а звездата преобразува водорода в ядрото си в хелий, като по този начин освобождава енергия, която преминава през нея и се излъчва в космоса... Обичам да говоря за звездите и космоса, често ми дават усещането за нещо фантастично, далечно, мистериозно и красиво.
Виждаме звездите с просто око, да, изглеждат като съвсем обикновени светещи тела, намиращи се може би на много километри от нас и са толкова малки, като светулки на фона на нощното небе, но когато ги погледнеш отблизо все пак осъзнаваш, че невинаги е това, което виждаме на пръв поглед. Винаги има нещо повече.
Мистерии, криещи се навсякъде около нас, чакащи да бъдат открити и разбрани от някой, изпълнен с любопитство и желание да разбере... А знанието и това, което е необятно всъщност ни учи на най - ценните уроци, предоставени ни от живота. Та... Какво мислиш? О и между другото... - Той свали якето си и ме наметна с него.
- Хей, какво правиш? - Тялото ми потрепна от неочаквания допир. - Не ти ли е студено?
- Не, всичко е наред, но ти трепериш, така че за сега бъди с него.
Нямаше какво друго да кажа, затова просто се сгуших и вдишах приятния свеж аромат. Усещах смесица от книги и студен морски въздух, а топлината, събирана от тялото му сега ме обгръщаше чрез якето, в което можех спокойно да се скрия, защото определено ми беше голямо...
- Благодаря ти! - Очите ми засияха и без малко да го прегърна. Не... Трябваше да се контролирам.
- Ще ми разкажеш ли сега за себе си? Какво е важно за теб? Какви са мечтите ти...?
Той зададе всички тези въпроси на един дъх, а аз се увих в якето му и се загледах в морските вълни и безкрайния им танц. Имах усещането, че мога да му кажа всичко...
- Още от малка съм емоционална... Това е част от характера ми и до сега. Спокойна съм, но зад тази хармония се крие хаос, а това не мога да го покажа, дори и пред хората, на които имам доверие. За всичките тези години разбрах едно и то е, че дори и най - близките до теб някой ден могат да ти обърнат гръб и да те наранят, когато най - малко очакваш, но имаш най - голяма нужда от тях.
Просто разбираш, че света е устроен така. Променяме се с времето, но всички ние сме едно, мислим еднакво, чувстваме еднакво... Свързани сме без да го осъзнаваме, а мечтата ми е да разбера какво се крие зад лошите и добрите постъпки на околните. Защо изпитват дадено чувство, от какво се страхуват и бягат, каква е целта им... Защо един ден сме толкова самотни, а в друг изпълнени с енергия...?
Понякога е трудно да разбереш човека до теб, но подкрепата, тя е толкова важна... За всички нас. Както спомена, заобикалящият ни свят крие безброй мистерии, просто ти трябва достатъчно кураж и желание за да ги откриваш... И човека е мистерия.
Както казва Алберт Айнщайн - "Трябва да има нещо дълбоко скрито зад нещата"... Цитат, който всеки интерпретира по различен начин, а това ни помага да научим повече за характера и мисленето на човек...
Поех си глътка въздух и спрях, да не би да се беше отегчил от дългата ми реч, но точно в този момент той взе едно малко полупрозрачно бяло камъче и го огледа внимателно, след което погледна към мен, но този път в очите му се четеше нещо друго. Те изглеждаха все така уморени, но долавях нежност, топлина, може би.
Защо ме гледаше по този начин и защо красивите му очи хипнотизираха така?
Толкова опияняващи и шоколадови.
Излъчването им разтапяше и последните ми опити за самоконтрол и вече всичко, което исках бе да го целуна. Да слея устни с неговите и да остана на това място завинаги...
Вече не усещах студ.
Той беше заместен от прилива на емоции, които чувствах в момента и преди да разбера какво се случва се изправих и затворих очи, потапяйки се в различен свят... А устните ми вече се движеха и то в синхрон с неговите... Той отвръщаше на целувката ми.
Вече нищо нямаше да е същото.
Нито за мен, нито за него...
След като устните ни се отделиха, го придърпах в силна и нежна прегръдка. Той също ме прегърна и зарови лице във врата ми.
Усещах топлия му дъх и ускорен пулс... Всичко беше толкова перфектно.
Затворих очи, а умората вече обвиваше ръцете си около нас.
Бавно, но уверено и готова да ни погълне.
Не знаех какво щеше да ми поднесе следващия ден, но сега по - важно беше настоящето и точно тогава се сетих за цитат със следното послание...
"Радвай се на този момент, този момент е твоя живот."
....
