Зимата отново е сковала пролетта в студените си задушливи прегръдки, а снежинки бавно, нежно и ефирно се спускат по невидими въжета от бялото призрачно, безоблачно небе и намират смъртта си сред тълпата от свои, очаквайки следващото затопляне, за да изчезнат завинаги, но такова няма...
Слънцето е в плен зад високите безкрайни и мъгливи стени, а в такъв момент дори и лъчите му на надежда не са способни да ги пробият. Заплаха дебне зад всеки ъгъл, а улиците са самотни и пусти.
Сега красивата пролет едва ли има шанс да покаже роклята си от пъстри цветя. Няма публика, която да я забележи. Всички се крият на топло, сгушени пред огнените пламъци на горящата камина, хвърляща оранжеви искрици, бързо гаснещи върху черната пепел.
"Сега не му е времето..." Нашепва тихо и зловещо вятъра, а сивия часовник на стената бавно движи тънките си стрелки и отброява... Секунди, минути, часове...
А природата дори и сега показва, че ни разбира и плаче редом с нас.
Ежедневие на пръв поглед нормално, година като всяка друга, а преживявания все различни.
Дълго време стоя, загледана през прозореца с чаша горещ чай от ябълка и канела, а разговорите в главата ми не престават, преминават хаотично и оставят следи от все още неоткрити отговори на много, все трудно обясними и объркващи въпроси, а чая като че ли усеща тези странни мисли и бърза да изгори ръцете ми и да ме върне към реалността, която губя отново и отново.
Оставям чашата настрани и в този момент телефона ми иззвънява. Ново съобщение, от кого ли? Пресягам се и проверявам. За моя най - голяма изненада това е игра, за която дори не съм знаела до сега. Розов бутон с надпис "Натисни тук" намиращ се на чисто бял фон. Едно единствено кликване е нужно, за да ме телепортира в огромна градина пълна със слънчогледи и то насред парка, но недалеч от мен се забелязва останалата част от заобикалящия ме свят. Снегът продължава да вали, а аз се оглеждам учудено и не мога да повярвам на това, което виждам. Телефона все още е в ръцете ми и излиза ново известие - "Ако можеше да промениш нещо, какво би било то?"
Замислям се. Нямам отговор на този въпрос. Има толкова много неща, крещящи за промяна.
Може би едно от тях е да съживя мъртвия град.
С бодра крачка тръгвам напред и стъпвам върху заледената калдаръмена улица, а ледът започва да се топи. С изненада установявам, че това, което оставям след себе си е ярка, красива светлина, носеща лятото, а тя от своя страна привлича погледите на няколко човека, които безмълвно и с широко отворени очи наблюдават бавното разлистване на дърветата и свежите стръкчета светлозелена трева никнещи с всяка моя стъпка. Не. Това е невъзможно!
