Мосю Естанс

Тъмните земи - част 2

 Феята и аз стояхме духом в страх, но един момент промени всичко, когато тя се обърна и каза.

- Вярваш ли, че можеш да летиш?
- Да ви кажа честно, мадам, склонен съм на всичко да повярвам вече.
Тя бръкна в кесията си и изкара от там шепа блестящ прах. Духна го към мен. Боже, аз летя! Стъпалата ми се отлепиха от черната почва и двамата с нея, както и Татон се пренесохме във въздуха. След нас така наречените "храбри рицари" ни ругаха и проклинаха, но ние вече се спасихме.
Височината беше толкова издигната, че дори можех да видя самия замък на нашето прекрасно кралство.
- На къде отиваме, мадам? - казах аз.
- Там, където зло не ще да дойде.
Не знаех какво има в предвид, затова просто замълчах и я оставих да ни поведе по въздуха. Черни клони на дървета без листа, глутници, които лаеха под нас и планина в далечината, на чийто връх нямаше дори сняг. Върховен гигант, сякаш изкован от сив камък.

Заедно се снежихме и краката ни скоро докоснаха зелена трева, а в средата стоеше блестяща къщичка. Тя беше висока колкото глезена ми и широка колкото дължината на ръката ми. Аз се почесах по главата и рекох.
- Но мадам, що е таз къща без човешки крак да стъпва.
- Именно за това е толкова малка, млади господине. Никой не може нито да стъпе на зелената трева, която я заобикаля, нито в нея. Само този с чисто сърце може да престъпи до нея. Много хора и преди вас са идвали със желанието да убият чудовището, но знай че някои дойдоха или заради богатство или заради слава.

И наистина сякаш къщата и почвата около нея беше огряна от всевишна светлина. Тя беше, като малката овца сред стадо черни в тази мрачна гора. Татон започна да пасе. Феята доближи къщичката и я посипа с праха от кесийката си. Тя порасна и вратата стана висока, колкото мен, както и площта на зелената трева също се уголеми.
- Заповядайте. - каза тя.
Аз отворих вратата и се видях в най - скромната къщичка позната на земята. В десния ъгъл имаше легло, вече голямо колкото мен. На пода в средата на стаята лежеше лилав килим, а върху него дървена маса със стол. От ляво на стената се виждаше камина с въглища толкова черни, че сякаш не бяха палени от векове.
- Много се извинявам господине, за бъркотията. - каза тя. - Но само в моята малка къщичка е безопасно.
- Не се тревожете, мадам. Аз уважавам вашият дом.
- Добре тогава, хайде да не губим време.
Тя се доближи до лилавото килимче и с все сили го издърпа настрани, разкривайки дървена вратичка в земята.
- Що е това, мадам?
- Ще разберете...
Тя посипа още веднъж от вълшебният си прашец и вратичката сетне се отвори. От нея се показа кутийка летяща във въздуха, която се настани пред краката ми.
- Отворете я. - посочи тя. - Това, което се крие вътре ще спаси всички ни по тези земи.
Застанах на едно коляно и я отворих. Не видях нищо веднага, но щом бръкнах в пръстите ми се озова нещо остро към краищата, но и обло? Вдигнах го в дланта си и под очите си видях един единствен куршум от сив камък. Погледнах го, след това и феята също, която беше точно колкото него по размери.
- Куршумът е направен от сивият камък на планината, където живее чудовището.
- Но мадам, що е един единствен?
- Много като вас и преди идваха при мен за да спрат чудовището. Взимаха повече от необходимото и винаги бяха погубвани в планината. Затова го запазих. Феите го бяхме създали, за да се борим с чудовището, но уви те също срещната същата съдба.
Тя затърка очите си в тъга. Може би тя също беше загубила своето семейство.
Уви.