Мосю Естанс

Тъмните земи - част 1

По цял ден кисна в хлебарницата и когато успея да си взема почивен ден излизам с най - изисканите си дрехи, че човек би си помислил, че съм някой Граф, вместо хлебар. Моята майка винаги ме е учила да се обличам така. Дамите ме заглеждат, докато вървя, без дори да си имат и капка на представа, че кесията в сакото ми е празна, като сърцето ми. Празно, защото съпругата ми се разболя и почина още в ранния ни брак. Едно от последните ѝ желания беше да живея щастливо, затова винаги, когато излизах усмивката не напускаше лицето ми, както тя не напусна сърцето ми.
Един ден реших да се отбия в бар "Чичо Ед". Така се казваше собственика, който работеше на бара, а дъщеря му беше сервитьорка. Тя се казваше Венера.

Горкото момиче, беше толкова красиво, че привличаше погледите на всички мъже в кралството. Какви ли не изроди идваха в този бар само и само за да я видят - от храбри рицари до олигофрени с изкривени фантазии. Влязох вътре и по масата нямаше нито един изрод. Единствено и само Ед стоеше изправен зад бара и полираше една от чашите с парцал. Беше полу - плешив с кафява грейка на гърба и стара изпокъсана риза. Можеше да ми бъде баща.
- Привет, приятелю мой. - започнах аз. - Кажи ми що е твойто ранчо без твойта дъщеря?
- Мойта дъщеря не я има.
- Но защо така? Нима се е залюбила?
- Какви ги говориш, мосю Естанс? Мойта дъщеря е твърде млада за любене, едва на седемнайсет! - развика се той. - Страхувам се обаче, че някой вече се е залюбил по нея и я взел от мене! - погледна в страни сякаш се опитваше да скрие сълзите.
- Не може да бъде! - казах аз.
Сълзите на Чичо Ед изкачаха срещу мен, докато говореше.
- Вярно говоря аз, мосю! Оставете моят бизнес, че заминава, но душата ме боли за нея. Първородна, единствена ми е тя.

Единствено дете съм в мойто семейство. Родителите ми, когато бях малък ми разказваха историята за сестра ми - Енра. Била е още на седем когато се е случило. Един ден решили да я заведат на пикник. Докато нашите си говорили, тя тръгнала към гората на разходка. Те толкова потънали в приказки, че забравили да я извикат обратно и преди да се усетят, вече не можели да я намерят. Баща ми всеки ден и всяка вечер в продължение на една година тръгвал да я дири по горите, крещейки името ѝ.
- Енра! Енра! - отговор обаче никога не се е появил.
Слушайки историята на Ед, в мен се вглъби чувството на носталгия. Някак си усещах болката, която бащата усещаше въпреки, че никога не бях срещал сестра ми. Въпреки това, виждах как влияеше на родителите ми.