Накрая на света

2. ГЛАВА - част 1

Помня един доста странен ден...

Ледените започнаха да стачкуват. Всички релси бяха затрупани от сняг и ние изгубихме връзка с другите станции. Тогава аз стоях пред един огромен прозорец и го ведях. Един от Ледените беше седнал на снега и ровичкаше в чантата си.

- За какво е седнал там? - тази мисъл подскочи в главата ми.

  Тогава той стана, погледна ме и без да потрепне с устни, ми каза:

- Нямам ли право да си почина?!

  Гласът му още няколко минути ехтеше в съзнанието ми. Аз стоях неподвижно, а после отстъпих крачка назад. Той също непомръдна. Провикнах се в извинение през прозореца, а той кимна с глава и тръгна.

  Разказах случката на татко, а той ми заяви, че само си внушавам и отново се втренчи в някакви документи.

  Аз неможах да забравя станалото и излезнах навън със сноу-мобила (това беше друг начин за предвижване, но не много угоден понеже пак ти трябва екипировка). Проследих стъпките на странника и стигнах до една пещера (тя се намера в един ледник). Изглежда това е домът им. Когато влязох в пещерата всички живуващи се спогледаха, а после ми зададоха стотици въпроси, които прехвърчаха в главата ми. Аз ги попитах как го правят, а те единствено ми обясниха, че комуникират така за да не се изтощават в студа. Исках да знам дали само те могат така, но не попитах, незнам защо.

  Изведнъж те замлъкнаха, а от една завеса от стари одеала се показа най-възрастният от тях. Той хвана ръката ми и бавно, с дрезгав глас продума:

- Тя е!...