The love between us |Moon and Sun| ~ Yoonmin

Глава 5

Min Yoongi небрежно въртеше черните кичури от коса между пръстите си. Дори така обаче, той го правеше с нежност, сякаш пръстите му се увиваха не около нечия коса, ами около цвета на крехко, туко що цъфнало и въпреки това лесно ранимо цвете.
Сивокосото момче реши за себе си, че като алфа бе правилно да покаже загриженост към всеки един член на глутницата си, но това наистина бе просто оправдание да прекара повече време насаме с мислите си и момчето, около което те (мислите му) се въртяха.
Какъв черен цвят можеше да предизвика такава агония на толкова млад човешки индивид? Защо нещо толкова просто като част от палитра определяше живота и смъртта на хора, които вероятно не заслужаваха дори да бъдат изправени пред този избор, на точно тези си години?
Yoongi сведе главата си, оставяйки всяка една мисъл да изтече сякаш отрова през ушите му, напускайки съзнанието му, което вече бе покварено.
Все пак, какво значение имаха спекулациите му, ако той нямаше доказателства, с които сам на себе си да докажа достоверността им?
Алфата сви устните си, прехапвайки долната, навик който си бе останал във времето.
Все пак като бял вълк каквато и тъжна участ да си представите, вероятно тя вече го беше сполетяла, още от ранно детство.
Всеки със здрав, а дори не чак толкова, разум странеше от белия и единствен по рода си за това време вълк. Не се закачаш с изчезналите видове, още по-малко пък образуваш връзки с тях.
Min Yoongi беше сам.
Дори когато създаде своя собствена глутница, той беше напълно сам.
Може би вече не физически, може би част от него не можеше да се оплаче на луната, че няма хора зад гърба си. Въпреки това обаче, Min Yoongi можеше да се оплаче от това, че беше самотен. Той се чувстваше като живата версия на известната фраза "в стая пълна с хора, аз пак се чувствам самотен". Сякаш името, което сам си бе дал, значеше точно това за него, дори истината да не беше такава.
Не само името си обаче, Min Yoongi бе дал сам на себе си.
Като същество, което никога не беше имало дом, Min Yoongi сам създаде такъв за себе си.
Като вълк единак, който не искаше по същност да бъде такъв, Min Yoongi сам създаде глутницата си.
В живота му до момента нямаше нищо изненадващо, нищо което просто да му бъда дадено.
Докато не срещна Jimin.
Тъмнокосото момче, което лежеше неспокойно на мекото си легло беше единственото нещо, което Min Yoongi не бе способен да предвиди.
Сякаш цялото съществуване на фигурата пред него беше нещо извън този свят, нещо което Min Yoongi не можеше сам да даде на себе си.
Косата на Jimin обаче сякаш дори сама се навърташе като бръшлян около кокалестите, бели като туко що паднал сняг пръсти на сивокосото момче. Дишането му сякаш също зависеше от алфата.
Yoongi въздъхна, знаейки напълно добре за себе си, че повече от всичко той искаше само да запази този черен цвят между пръстите си. Знаеше, че иска да бъде там за всеки един дъх, който това момче щеше да поеме. Yoongi искаше те да са много.
Yoongi желаеше да може да спре света в момента, в който е и да остане завинаги в него с това момче.
За пръв път от както се помни, Min Yoongi получи нещо.
За пръв път Min Yoongi дори не напълно, но въпреки това сам (тъй като момчето пред него все още спеше) не се почувства самотен.