The Broken Girls

Глава 3

Днес беше един от дните, където просто бях в дупка. Страх, вина, тъга, ярост - да изпиташ всичко това в рамките на един час е изключително страшно. И всеки път се питах един и същ въпрос - "Как си оцеляла предишните пъти?" или пък "Да не би днес да е по-лошо от преди?" 

Никога дори не съм се осмелявала да пиша за този проблем, защото мисля, че ако започна да пиша за това какво е усещането никога няма да мога да спра и никога няма да мога да се измъкна от паяжината на всички тези емоции. 

Дори не знам дали съм в собственото си тяло в момента. Имам чувството, че се движи само на където пожелае и оставям сълзите си по пода, дивана, завивките.

Както винаги следващата ми дестинация е банята. Под душа. Леденостудената вода се изсипва върху мен и вътрешно изтръпвам, а външно не мога да спра да плача. 

Мислите ми препускат от една към друга с бясна скорост. Връщат се на един болезнен спомен и после на още един и още един... Майка ми, леля ми, баща ми, приятеля на баща ми, училищния килер. Ще ми се да можех да ги спра, ще ми се да можех да изтрия всеки мъчителен спомен от съзнанието си, но уви понякога не можем да контролираме мислите си. Дори не знам как започна всичко. Помня, че предупредих Неси, че днес няма да мога да дойда. Не знам преди колко време и бях изпратила съобщението. Къде изобщо ми е телефона?

Осъзнах, че вече ридаех на висок глас, който ми се струваше някак чужд. Не знаех как някой може да е толкова щастлив и свободен и в същото време да има моменти в които да се чувства, сякаш е попаднал в дупка по-дълбка от ада. 

Изведнъж водата спря и тялото ми пое в друга посока. Оставях мокри отпечатъци по паркета, докато водата капеше от дрехите ми, правейки малки локвички по пода. После ще трябва да ги избърша. След малко се озовах пред входната врата и поради някаква причина се пресягах към дръжката, което не беше добра идея. Не мога да изляза в това състояние, но също така не можех и да се спра. 

Тогава успях да чуя лекото почукване. Когато отворих исках веднага да затръшна вратата в лицето и, но просто се взирах в нея, а тя в мен. Виждах въпросите, които минават през ума и по начина по който ме гледаше. Отвори уста и веднага я затвори. Аз не казвах нищо, не показвах нищо. 

-Ели, какво става? - гласът ѝ звучеше като коприна. Майчински. Истински разтревожен и в същото време толкова спокоен, сякаш ангел ми говореше.