Fairy Tale

2 Глава {2 Част}

° Червената Шапчица °

Върколакът се бе наддвесил над мен, а аз се бях сгушила в ъгъла на пещерата.
Раната, която той ми бе направил ме пронизваше.

Сега или никога.

Взех отровните плодове от кошницата бавно. Той ме бе забелязал и това не му харесваше.
Малкар голямото ни разстояние между нас сега, все още бях уплашена до смърт.

Сгуших се в ъгъла и започнах да плача тихо. Горещите ми сълзи мокреха наметалото ми.

Когато наддигнах Глава, видях че върколака се смалява и се превръща в красиво момиче, което се втурна при мен.

- Как си? Какво е станало? - попита ме загрижено той.

- Ти.. ТИ... ТИ беше.. - започнах да хълцам. - Ти беше върколак и.. И.

- Спокойно. Всичко е наред. Той не виновен за всичко. - каза и ме прегърна.

- Кой той? - побързах да попитам.

- Робърд. Той стои зад всичко. - отвърна и кралството му лице придоби сериозен вид.

- Той подписа бележката ми. - казах и бръкнах в кошницата, за да я извадя.

Той я прочете и потрепна. Макар да искаше да запази спокойствие, в очите му се четеше мъка.

- Направи го. - проговори най - накрая и извади отровните плодове.

Той да няма предвид... Не. Бележката, гласеше, че за да мина през изпитанието си, трябва да дам отровните плодове на върколака. На него.
Как мога да го убия, за да спася себе си? Няма ли как да избягам?

- Няма да го направя. - казах и взех плодовете в ръката си.

- Не прави глупости, а си свърши работата. Това е илюзия. Аз няма да умра наистина. - каза ми.

- Това не е вярно. Ти ме лъжеш. - казах и погледнах в сивите му очи.
Той не каза нищо. Сама сведе поглед.

- Ами ако го изценираме!? - предложих.

- Може и да стане... - каза той, мислейки.

- Ще стане. - казах решително и пуснах шапката да закрие лицето ми. - Среща пред къщичката след половин час. - казах и излязох, а той кимна.

Кой е той? Кой е Робърд?
Не знам, но скоро ще разбера.

° Пепеляшка °

Вече цял ден гледаме как Червената Шапчица тича из гората. Всеки си има стая, което е странно. Ако тук не беше като убийствен затвор, щеше да ми хареса. Имаме прислужници и готвачи. Грижат се за нас като с.. Принцеси! А, да.

Но едно не мога да разбера. Защо всички тук са толкова спокойни!? А има и нещо, което ме изкушава много.
Единствената ни забранена стая. Тя е на кулата на замъка. Най-високото и най-голямото място на този замък.
Горя от желание да разбера какво има там? Какво...?
Токова много исках да разбера и няма да си трая. Когато всички спят, ще надникна. Поне за малко.

° Червената Шапчица °

Вече е време за уговорената среща. Аз стоях до вратата и чаках да се появи момчето. Дори не му знаех името.
Навън несъмнено бе мрак. По-черен и от катран. Гората бе по- зловеща от всякога. Всичко създаваше такава страшна атмосфера.

След малко някаква фигура приближи. Мисля, че беше човека, който чаках.

- Да побързаме. Трябва да го направим преди луната да се скрие. - обясни ми той.

Аз кимнах и извадих плодовете.
Той ги взе от ръката ми и почти допря една до устните си. След което падна на земята. Добър актьор е.
Той ми намигна, а аз се усмихмах победоносно.

- Така и не научих името ти. - казах ми тихо.
- Аз съм... - започна, но вниманието ми бе приковано от издигащото се огледало.
Без да се замислям, минах през него и след миг се озовах в двореца.

Момичетата скочиха от дивана отсреща и ме запрегръщаха.

Докато ние си говорехме, по стълбите слезе един висок мъж с черно наметало и Черна коса.

- Добре, добре. - каза той с плътния си глас.
Този глас ми е познат. Него чух, когато за пръв път отворих очи и се озовах в гората. Това ли е Робърд!?

- Кога ще се прибера? - попитах монотонно.

- Когато преминеш изпитанията. - каза ми той. - Май не сте ме разбрали. - продължи и се засмя сухо. - Това е само началото.