Последна спирка

⮴ Пролог ⮵

Юни

Елизабет

Детски смях огласяваше цялото стълбище. Явно отново оня льохман, съседа ми, щеше да гледа племенницата си. В 7:30 сутринта, когато точно се прибрах от бара и главата ми беше станала на тупан, исках само да спя и хич не ми се слушаха детски викове, но пък бива ли да кажеш нещо на дете? Дори и аз не бях такава егоистка, затова се примирих, че днес нямаше да се спи и се приготвих за крива нощна смяна.

Валери жонглираше хванал с една ръка детето, а с другата ключовете си, плик с храна и две чанти, които явно бяха пълни с нещата на малката, ако можех да съдя по стърчащия крак на плюшено животно от едната. Не си падах по съседската учтивост от едната куртоазия, но имаше нещо в гледката на мъж и дете, бил той и полуробот.

- Здрасти - поздравих уморено и кимнах към ръцете му. - Искаш ли помощ?

- Добро утро. Не, благодаря! - отвърна ми безизразно, както обикновено.

Пф, ами мъчи си се сам тогава.

Около двегодишното момиченце ми се усмихна, докато въртеше глава, за да усети как сладките ѝ плитки се удряха леко в лицето ѝ. Като малка аз също играех тази игра. Не можах да се сдържа и ѝ намигнах, ухилвайки се в отговор. Изстудих физиономията си отново, когато се обърнах пак към чичо ѝ обаче. Той си живееше в социален изолатор и не му беше нужна моята любезност.

- Както искаш - вдигнах рамене и извадих ключовете си.

- Цици мозе! - заподскача малката, карайки челюстта ми да увисне, а Валери се засмя.

Божке, ама как му говореха вкъщи на това дете? Чакай! Той наистина ли се засмя? Да не ударих някаква промоция случайно? Смехът преобразяваше цялото му лице. Сивите му очи за първи път не ми изглеждаха празни, а наболата брада придаваше още повече чар на ярката му усмивка.

Ярка, ярка, ама рядка и безумно кратка. Все едно някой щеше да го таксува за нея и бързаше да си я прибере обратно. Нанесох се в неговата сграда преди поне две години и това беше сефтето, когато този човек изобщо ми показа някаква емоция. Абе, с две думи - тежък случай. Е, може би бях леко разглезена, защото никога не ми беше липсвало мъжко внимание, а имах чувството, че на този тук не му пукаше дали насреща му седях аз или орангутан.

- Не е това, което си помисли. Каза ти, че ще се справя - когато го изгледах тъпо, ми преведе. - "Чичи може".

- Не е доказано, ама щом казваш - намигнах му нахално и отворих апартамента си, докато той все още се опитваше да отключи своя. Оставих го да се оправя сам. Явно чичо можеше всичко и не му трябваха хора, които да му се пречкат.