Последна спирка

⮴ 1 ⮵

Декември

Елизабет

Хайде да си кажем истината. Ама без да се обиждаме, нали? Като те погледне един човек, първата му работа е да ти сложи етикет. Не е нарочно, по-скоро е инстинкт. Така сме устроени. Имаме нужда от категория, за да се чувстваме в безопасност или да сме по-висши от другите. Понякога тези етикети са за постоянно, а друг път просто бележат момента. Е, така е и в приятелството. Само че там не е под формата на обвинение, а по-скоро всеки си има дадена роля в живота на другия. Звучи гадно, но се замислете колко често ви се е случвал следният сценарий: Имаш нужда от нещо и в зависимост дали е утеха, смях или да разчиташ на някого, в съзнанието ти изскача образа на точно определен човек.

Станах от леглото, за да запаля цигара и до толкова се бях отнесла в мислите си, че тотално пренебрегнах възстановяващия се мъж на леглото. Не че момчето се справи зле. Съвсем не. Въргалянето от преди секунди обаче веднага загуби стойност, както и моята роля на шут в нашата глутница. Момичетата ми имаха нужда от нещо, което наистина не знаех как да им дам и това ме съсипваше.

- Ти си невероятна - изпъшка Марио и провеси уморено ръка от ръба на леглото.

Добре де, на този му запомних името, макар че и аз не знаех защо. Беше просто мъж, с който запълвах времето през престоя си в селото при Силма. Поредният, който трябваше да запълни празнината за миг, два и да тръгне по пътя си.

- Мерси - преместих цигарата в едното ъгълче на устата си и започнах да намъквам дънките си.

Господи, трябваше да се махна по-бързо от тук, защото въздухът в стаята свършваше. Сега или щеше да поиска да се видим отново, или щяха да последват неловки намеци, за да си тръгна. Защо не се измъкнах, докато беше в банята? Защото бях патица, която започна да го уважава през последната седмица.

- Започнах да си търся работа в София. - Кимнах разсеяно и промърморих тихо проклятие, когато посипах пепел по пода. Слушах само с половин ухо, иначе да се бях изприщила след това изречение. - Знам, че е рано, но може да си заживеем заедно и след време да си имаме дечица...

Чакай! Какво?!

- Опаааа, бързаш, мой човек! Не че не ни беше хубаво, ама тия деца мога само да ти ги нарисувам, но не и да ти ги раждам - казах грубо.