Чудотворната Калинка: Съществена Част от Знания СВ

~•~

Бащата на Феликс беше болен, откакто той се помнеше, хронично заболяване, което го остави слаб и прикован към леглото. В хубави дни, Феликс и баща му редяха заедно пъзели, като парчетата се вписваха в определено място. Те седят заедно на масата и прекарват часове в редене на парчетата. Феликс харесваше пъзелите, защото всичко имаше място. Всичко беше направено с една съществена цел, и то бе така. Пъзелите бяха много по-лесни от истинският живот.

В лоши дни Феликс нямаше право да вижда баща си, но това не му попречи да не чува кашлицата. Дълбоката, дрезгава кашлица, отекваща из дома им, докато Феликс редеше пъзели сам. В лоши дни майка му правеше всичко възможно, за да накара баща му да се почувства по-добре. Тя приготвяше супи и купуваше лекарства за настинка и след това, няколко дни по-късно, той щеше да се оправи.

Но никога не продължаваше дълго. Лошите дни бяха рядкост, но с времето ставаха все по-чести. Стигна се до невъзвратната точка, където имаше повече лоши дни, отколкото хубави. В един лош ден Амели трябваше да посети лекаря. Феликс никога не е посещавал лекар. Баща му също не го прави. Болестта, която имаше, беше нелечима. Феликс беше разумно дете, знаеше какво означава „хронична болест“. Знаеше, че това е извън медицинска помощ. Знаеше, че на баща му не му остава много време и искаше да прекара цялото време на света с него.

И така, той направи каквото можеше. Шмугна се в стаята на баща си, и донесе със себе си пъзел.

-"Феликс?", баща му се изкашля, -"Какво правиш тук?"

-"Исках да прекарам време с теб."

Поредица от ужасна кашлица дойде от баща му.

Феликс трепна, -"Мога да си вървя. Това беше лоша идея, съжалявам, че те притеснявам."

-"Не се безпокой, наред съм.", баща му махна с ръка, -"Можеш да останеш. Какво искаше да ми кажеш?"

Феликс вдигна кутията.  -"Донесох пъзел."

-"Не знам дали мога да редя пъзел точно сега, победителче."

-"Разбирам." Феликс седна на земята и започна да отваря кутията. -"Можеш да ме гледаш как го правя."

Баща му се усмихна, -"Да, мисля, че мога да го направя."

Те прекараха времето заедно в мълчание, Феликс подреждаше парчетата по цвят и облик, бавно, по едно парче едновременно, създавайки картината. Той не завърши пъзела сам, но свърза всички външни части.