Луната пророк

3

Непознатият живот започна след полунощ. Малката Нели бе забравила за тяло и историята си и единствено окото ѝ танцуваше в безкрайно цветен свят. То не се чувстваше само, и много други бяха поканени, духове и божества. Мястото бе предостатъчно за всички, относително пространство, с размерите на тясната стая и на целия космос. Сънят ѝ бе празненство, на което се пяха песни и гръмко се коментираха тайните на живота обаче на неразбираем език. Времето в съня не бе от значение, макар към края песните да бяха някак оплакващи, тъй като Нели трябваше да се завърне в свят, подчинен на разума.

Никола се намираше на познато място. Не повече от десетина дървета със стърчащи като вени корени съществуваха в кръгозора му. Отвъд тях се простираше само нощното небе. През кехлибарените листа на дърветата прозираха едри звезди и луната с разширена лазурна зеница. Като дете Никола си играеше сред точно тези дървета, само дето никога не ги бе виждал по тъмно. Както си спомняше, той тръгна да обикаля любопитно. Кората на дърветата имаше блатистозелен мъх, по който нагоре-надолу се катереха божи кравички. Това бе адски интересно за него.

Облегнато на едно от дърветата той видя дребно момче с рошава прическа. Никола се взря в аморфното му лице, което се оформи в негово детско отражение. То го омая с изгубената си непорочност и от вълнение за малко не се събуди. Никола не изпита нито мъка, нито носталгия, ала пожела старите си очи.

- Имаш ли нещо за размяна? - попита момчето с познат глас.

От немай-къде Никола извади един вех орех без черупка.

- За един орех мога да дам два кестена. - усмихна се момчето и отвори дланите си.

- Съгласен съм! - отговори Никола.

Кестените изглеждаха съвсем свежи. В ръцете си Никола ги усети все още навлажнени със сълзи от щастие. Намести ги в дупките за очите си и светът си пое дъх, разширявайки клетката на реала. Настоящето бе толкова блестящо, колкото миналото, защото той вече не сучеше от него. Корените под краката му пулсираха. Горе той видя как увяхващите листа изживяваха своята смърт съвсем игриво. Окото на луната бе и негово.

Нора познаваше тази кухня по-добре от собствената си. Нейната бе боядисана в светло синьо, защото тази бе светло кафявa. Кухненската ѝ маса бе кръгла и груба, а тази дълга и полирана, и така с всичко докато Нора не достигна абсолютен контраст. Цялото ѝ семейство се бе събрало за вечеря, макар Нора да не ги виждаше ясно, а само да усещаше тягостното им присъствие. Тя бе с наведена глава към чинията си и слушаше нечленоразделните звуци на роднините си като ги разбираше напълно. Не бе по-различно от това да слуша как кучета, котки и птици се дърлят, вечно глухи едни към други.

Неусетно Нора се озова на верандата заедно с останалите. Те гледаха с извърнат поглед черната бездна отвъд двора на къщата. Майка ѝ я докосна отвисоко по рамото и тя осъзна, че бе с размерите на дете.

- Сипи си нещо от кухнята, Нори. - каза тя повелително.

Краката ѝ я поведоха по напуканите плочки. Приближаващите ѝ стъпки сепнаха мишките. Тя не ги видя, но дочу бързото им подтичкване. Кухнята бе такава, каквато си я спомняше, с вечно запотени прозорци и пропита с миризмата на чесън и мазно. Сега миришеше и на турско кафе, което изстиваше на котлона. Нора вдигна неловко джезвето с двете си ръчички като го преобърна и разля по печката и пода. Тя се паникьоса, пристъпвайки в срамната си локва, в очакване да изпита най-силен ужас. Майка ѝ вече бе зад нея с поглед, който смачка света ѝ от четирите измерения.

Нора се събуди от кошмара в детското си легло. Тя се изправи и ѝ стана ясно, че още спи. Това бе един от онези "осъзнати сънища", за които обаче не бе чела достатъчно. Оттук нататък разказа бе в неин, но знаеше само, че не искаше да е в тази обстановка. Тя стана и тръгна боса. По пода на коридорите все още мъждукаха свещи с няколкоминутен живот останал в тях. Пред входната врата се огледа, но като че ли не бе останал в къщата никой, който да я спре.

Отвън небето бе едноцветно черно и единствената подбуда на сетивата идваше от песните на щурците и мириса на нощ. Нора усещаше и влажния студ, но не по лош начин. Тя тръгна към неотъпканата черна бездна отвъд двора без да се спре да види цветята и да провери как са зеленчуците.

Нора разтвори високия треволяк като завеса и видя равно поле, заселено с какви ли не красиви, но непотребни за хората растения. Нощното небе светна с всички възможни звезди, неопетнено от светлинното замърсяване на сцената. Те и луната плачеха със сълзи от облекчение. Нора не можеше да си представи какво щяха да дадат те за новия свят. Хаосът бе изпълнен с чудеса, които луната ламтеше да огрее.