Очи с цвят на пепел

Глава 1

  Нощното хвалебно песнопение беше в разгара си. Централният храм беше толкова пълен с хора, че Ариел и Тант едва се придвижваха назад към входа. Трябваше да бъдат много внимателни, за да не предизвикат излишно раздвижване сред тълпата. Хубавото на Деня на покровителите беше, че по време на хвалебствието всички светлини се гасяха, за да може Покровителите да се разходят сред поклонниците и да им дадат благословията си. Върху това суеверие се опираше целият план на Ариел и Тант: щяха да се измъкнат тихомълком към пристанището. Но ако сега някой се стреснеше от необичайното им придвижване в тъмното и вдигнеше врява, всичко щеше да приключи...

  В крайна сметка, стиснати здраво за ръце, след безкрайното тягостно очакване, успяха да стигнат до изхода и под звуците на мощните песнопения, както и под прикритието на тъмнината, се придвижиха по стръмните улици право към брега. Движеха се с бързи крачки, за да наваксат забавянето, настъпило поради трудното излизане от храма, но все пак щяха да закъснеят, защото през една от улиците бяха излезли на пряка, но много опасна пътека и трябваше на места да забавят ход. Ариел дори залитна няколко пъти, но Тант я държеше здраво и реагира светкавично.

  Когато най-после стигнаха до уреченото място, приливът вече полюляваше кораба и капитанът нервно изсъска:

- Ако бях ви почакал още малко, щях да тръгна без вас! Това, че плащате купчина пари, не ви дава право да нарушавате уговорката! Качвайте се по най-бързия начин, тръгваме.

  Тант, по характер горделив, веднага отвори уста да каже нещо, но Ариел, усетила как ръцете му трепват да сграбчат моряка, го дръпна леко към себе си:

- Недей. Губим време.

  Той отстъпи, макар да му беше много трудно, и всички побързаха да се качат на кораба.

  Самият плавателен съд беше така неугледен, че всеки от бегълците се запита наум дали това продънено корито щеше да стигне далеч: всичката дървесина скърцаше, въжетата и платната изглеждаха захабени като да бяха дошли от задгробния живот, а миризмата на гнило се впиваше до дъното на душата още с първото вдишване. Моряците изглеждаха като да бяха току-що изкопани от гробовете си мъртъвци: бледи, мълчаливи, недохранени, с неразбиращи погледи. Тант се обърна към капитана:

- Надявам се, че поне няма да умрем от недохранване?

  Капитанът отлично знаеше колко струва корабът му и колко много му личи, но все пак се засегна: