Легенда за Алирия II - Предание за Елир Арунай

Глава 2 „Пам, поля"

Елир седна в едно заведение пред Великата библиотека на Арта – тя така си мисли. Замъкът на тази библиотека се наричал Лартса Рималис според Аристейос. (Уточнение: Аз пък, ще ви река, че книгите за Алирия са превод от алирийски – стар език, но не и изчезнал. Като такъв, намираме различни произношения и записки на имената на Елир и Аристеос. Тъй например „Аристей" е формата на името в именителен падеж, който вече е изчезнал в българския език като граматика. Но има остатъци от падежи.)

В Арта е пълно с елфи! Мислеше си Елир. Очевидно, елфите бяха много загрижени за здравето си и все идваха тук – в града, славещ се като лечебно място, прецени Елир. Тя, както казахме, седна в заведение пред голямата библиотека. Беше на улицата.

– Здравей, мила моя! – внезапно Елир беше стресната от непознат глас. Беше се замислила, затова и се стресна. Жената, която я поздрави, раздаваше питиета към заведението и нямаше нищо необичайно: носеше напитки, връчи ѝ топла чаша кафе. При това, напълно безплатна.

– ...Здравей? – Елир възкликна и прие чашата неусетно. Нямаше голям избор, направо ѝ я завряха в носа.

– Разбра ли за случилото се – оу! – мила моя? – полюбопитства жената.

– Не? – каза файрината с колеблив тон. Все пак беше новодошла. Дори не очакваше някой да си клюкарства с нея в пределите на Арта.

– Всички мълвят, че Книгата на мокрите в Замъка на Седмия била изчезнала, мила! – съобщи жената.

– Така ли? Странно – отвърна Елир. Наистина. Явно жената нямаше какво да прави, освен да обсъжда новини с гостите на заведението, където работи и което е към библиотеката. Коя библиотека? „Ами, най-голямата!" каза всеки на Елир Арунай. – „Лартса Рималис."

– Да, мила моя! Има нещо още, още по-странно, мила моя! – продължи раздавачката на питиета.

Елир отпи от кафето, макар че беше доста горещо.

– Линеане, мила, вярва че виновен е не друг, а Яростен Вихър, скъпа!

– Яростен кой? – файрината попита учудено. Това откъде пък?! Нима някой използваше нейния прякор? Та Яростен Вихър се подвизава в Дивата гора. Какво общо можеше да има с тая прословута книга?

– Ами, така чух – знаеш, клюки, мълви. Не всичко е истина. Нормално е. Някои лъжат. Но – продължи продавачката.

– Но?

– Но има още нещо: архимагьосникът Аристеус е изчезнал! Може да е свързано.

– Изчезнал ли?... Е, да не би Яростен Вихър да го е отвлякъл? – Елир възкликна иронично. Но иронията бе, че наистина той беше отвлякъл нея, а тя дори не осъзна.

– Не, мила... А ти откъде имаш такава информация? – погледна я жената подозрително.

– Предположих – файрината сви рамене.

– Не се знае защо е избягал. Казват, че е замесен!

– Избягал е?

– Да, мила. Седни, седни. Пам, поля! Сега ще ти разкажа подробно – Жената се усмихна.

– Какво е „Пам, поля"? – попита файрината.

– Казах „Там, моля", а не „Пам, поля". Що за глупост е това? – тросна се събеседничката ѝ самоуверено.

Елир не отвърна нищо. Все пак нямаше смисъл да спори – „Пам, поля!" или „Там, моля!" – все едно.

След доста приказки и кафе, файрината научи, че Линеане преследва Яростен Вихър не само заради нападението над двуродничетата, но и защото вярва, че той е Демонът от предсказанията! Елир така се наплаши от тези слухове, че побърза по-скоро да си тръгне. Надяваше се повечето от казаните неща да не са истина.