Изкушение в сенките

Глава 2

Анатолий:

Седмица по-късно...

"Не можеш просто така да отвлечеш момичето, Толя!" извика Миша, като гласът му трепереше от безпокойство.

"Мога, но няма да го направя веднага. Първо искам да я проуча достатъчно добре и след това ще я взема за себе си." отговорих хладнокръвно, вече изграждайки план в главата си. Евелин Купър беше красива жена, работеща като сервитьорка, която произхождаше от не толкова богато семейство. Майка й беше загинала в катастрофа, а баща й, болен от рак, тя работеше усилено, за да може да плаща лечението му. Но й трябваха повече от това, което изкарваше. Тук се намесвах аз - щях да платя лечението на баща й, а в замяна тя щеше да ми даде сърцето, тялото и душата си. Ако не се съгласеше, щях да я взема насила. Винаги получавам това, което искам, а аз искам Евелин.

"Стига, Толя, остави момичето на мира. Не е редно това." настоя Миша, с нотка на отчаяние в гласа си.

"Внимавай, Миша." извиках, като яростта ми бликна. "Не ми казвай какво да правя. Ако искам, мога да я взема сега, ако поискам, а ти не можеш да направиш нищо. Плащам ти, за да правиш това, което ти кажа, а не да се правиш на светец и да ми казваш какво е редно да правя."

"Да, господин Соколов" измърмори Миша, потискайки всяка искра на съпротива.

"Чудесно. А сега се разкарай от кабинета ми."

Той веднага излезе, оставяйки ме сам със мислите си. Станах, взех уиски и чаша от рафта и си налях. Побъркваше ме това, че не спирах да мисля за нея. Исках да я опозная. Първото нещо, което ще направя, ще бъде този петък в клуба, където беше миналата седмица. Тя ще бъде там с приятеля си, а аз ще се радвам да се видя с него.

---------

Седях на същото място, където седях миналата седмица, и чаках тя да се появи. След час чакане я видях. Беше облечена в къса черна тясна рокля с V-образно деколте и гол гръб, която перфектно подчертаваше извивките й. Косата й беше права и спусната зад гърба, излъчваше увереност и женственост. Приятелят й беше зад нея, поставил ръка на гърба й. Ревността пропълзя през вените ми и стопли кръвта ми. Можех на момента да отида до него и да счупя ръката му за това, че я пипа, но все още не можех да направя това. Те се насочиха към сепарето и седнаха. Изчаках достатъчно дълго, за да отиде до тоалетната, и тогава се насочих към тяхното сепаре. Минах отзад и сложих двете си ръце на раменете на приятеля й. Той замръзна и лицето му пребледня. Приближих се достатъчно, за да може да ме чуе, и увеличих силата на захвата си. Той много добре знаеше кой съм.

"Разкарай се от тук и остави Евелин сама."

"Не, човече, няма да оставя приятелката си тук сама." започна да мърмори, но гласът му беше слаб и несигурен.

"Ако не го направиш, ще се озовеш два метра под земята, Джаксън. Не искаме това, нали?"

"Моля те, само не я наранявай." започна да хленчи той, отчаян и безпомощен.

"Ще се погрижа за нея, спокойно. А сега се разкарай от тук."

Той се изправи и се оттегли, поглеждайки уплашено назад. Върнах се на мястото си и отпих от уискито си, чувствайки триумфа от малката победа.

Мина известно време и тя се насочи към бара. Изглеждаше, че е забелязала, че я наблюдавам, защото се насочи право към мен. Приближи се достатъчно, за да може да ме вижда, но не достатъчно, за да мога да я докосна.

"Кой си ти?" попита тя, с израз на недоумение и предизвикателство.

"Здравей и на теб, Евелин." отговорих с лека усмивка, усещайки началото на нова игра.