Изкушение в сенките

Глава 3

Евелин:

Какво, по дяволите? Той откъде знае името ми? Господи, ами ако ме е следял? Дали знае къде живея? Сърцето ми започна да бие лудо. Мамка му, кой дявол ме накара да дойда при него? Нямаше да го направя, ако Джаксън не беше изчезнал без да ми каже нищо. Дори не отговаря на обажданията ми, нито на съобщенията ми. Но вече съм тук и трябва да разбера как този мъж знае името ми.

"Откъде знаеш как се казвам?" Скръстих ръце пред гърдите си и му хвърлих най-злобния си поглед, опитвайки се да изглеждам възможно най-ядосана. Но очевидно това го забавляваше, защото не ми отговори, а само се усмихна като психопат. През това време го оглеждах, забелязах детайлите на поръчковия костюм „Армани" - перфектно ушит за стройното му тяло, както и блестящия „Ролекс" на китката му. Имаше остра челюст с набола брада, която добавяше суров чар към излъчването му, късо подстригана коса, подчертаваща силните му черти, и пронизващи сини очи, които сякаш виждаха право през мен. Божичко, този мъж е изключително красив, но също така опасен. Трябва да внимавам с него, не се знае какъв може да е.

"Имаш ли намерение да ми отговориш?" попитах, повдигайки едната си вежда, като се опитвах да не покажа страха, който ме глождеше отвътре.

"Това няма значение, Евелин. Между другото, аз съм Анатолий." каза той, стана и протегна ръка. Чувствах се дребна пред него, въпреки че съм висока 1,70 м, а с токчетата - 1,75 м. Той се извисяваше над мен с около 20 сантиметра, а присъствието му беше напълно доминиращо.

"Кажи откъде знаеш името ми, Анатолий!" изкрещях, гласът ми беше смесица от ярост и страх.

Лицето му внезапно се вкамени, очите му останаха безизразни като лед, а гласът му стана твърд и непоколебим. "Внимавай с тона, Евелин. Съгласи се да те заведа на вечеря утре вечер в 8:00 и ще ти кажа. Но ще е добре да се съгласиш, защото не приемам „не" за отговор."

"Ти сериозно ли? Заплашваш ли ме?" Усетих как гневът и страхът ми се смесват в опасна комбинация. Очите му останаха безизразни, но на лицето му се появи подигравателна усмивка, която ме влуди още повече.

"Ни най-малко, Евелин."

„Няма да вечерям с теб, откачен задник такъв!" казах, обръщайки се рязко. Отправих се към сепарето, където бях оставила нещата си, взех чантата и палтото си и бързо излязох от клуба. Извиках Юбер, за да се прибера. Той сериозно ли мисли, че ще приема поканата му? Той технически ме заплашва. Този мъж ме плаши, но нещо в него ме привлича, въпреки че не трябва. Имам си приятел, това не е редно.