Психоложката и полицаят

9

Лорънс Мартин не желае да говори с мен.

Въпреки това съм в затвора, в стаята за свиждания и стоя пред него. Той ме гледа с напълно безизразно лице. Наясно съм, че с него ще ми е най-трудно.

-Говорих с Джени. - когато споменавам името ѝ, той трепва за миг. За кратко виждам в погледа му ярост.

-Тази малка кучка. - процежда през зъби и виждам как малко по малко се пречупва. - И какво Ви каза?

-Не мога да Ви кажа. - отговарям му.

-Не съм я чукал, но това няма никакво значение, след като баща ѝ ни видя, как тя ме целува. - лицето на мъжа срещу мен отново придобива каменно изражение. - Може вече да си тръгвате. И без това никой не вярва на това, което казвам. Ще си изчакам присъдата, колкото и тежка да е.

***

Когато излизам от стаята съм объркана. Не знам на какво съм се надявала. Може би, че ще си признае, че и той я обича. Ник и Андрю ме гледат с любопитство.

-Мамка му! - искам да си тръгна по-бързо от това място и се насочвам към изходите, следвана от приятелите ми.

-Мислиш ли, че казва истината? - пита ме Ник. Знам, че са чули целия ни разговор, въпреки че ги помолих да спрат звука. Не и камерите. Никога не ги спират, заради моята сигурност, но изрично ги помолих да спрат звука.

-Все още не мога да кажа. Заведете ме при Джени и баща ѝ!

-Днес ли? - Андрю ме спира и ме обръща към себе си.

-Възможно най-скоро.

Ако Мартин казва истината, Джени под малък натиск може да признае всичко пред баща си.