Ombre

1

Седях, както винаги, на последния чин със слушалки в ушите, драскайки си нещо по тетрадката. Не си падах по училището, хората в училището или изобщо хората. Не общувах с никого, не исках да общувам с никого...никого от тези хора, които ме заобикалят. Единствения жив човек с който общувах, като си чатехме, беше едно момиче от Хаваите, което всъщност се оказа някакъв загорял чичка от Бронкс. Така че, на практика, сега не си говоря с никого.

Казвам се Ема-Роуз Джаксън, на 15 от Ню Йорк и най-общо казано всички от класа ми ме мразят, като и аз изпитвам същото към тях. Намразиха ме още като ме видяха. Причината - косата ми беше боядисана в синьо. Сега е в много светло русо със синьо омбре. Но нали хората сме си такива...не харесваме по-различните. Ех, само какъв народ...не, не народ, а поколение. Нашето поколение е съставено от 95% прости хорица с никакъв мозък в главата си. Рядко е да намериш някого с когото да си приказваш нормално, а не боклуци от сорта на "Ей, пич, я виж тая ква е грозна, ей да бе верно е много грозно, ей ти си много грозна". Нда, тъпи копеленца с речник от три думи. Добре де, има и някои, които са средна работа, но в моя клас като че ли с магнит бяха привлечени най-простите от най-простите.

Часовете вече свършиха. Минаваха по-бързо, когато слушам музика. Не си мислете, че не уча. Всъщност съм отличничка. Просто не слушам какво ми говорят учителите, оправям се сама и след това ги изненадвам. Тръгнах към нас, когато забелязах двамата най-прости хора от класа си. Не им бях запомнила имената, не знаех името на никого от класа си по простата причина, че не ме интересуваше. Та, както ги наричах аз - Тюфлека и Шарана, държаха едно малко момченце за яката и го блъскаха в едно дърво. Не мислех, че съществуват пълни идиоти...досега. Едно беше да си идиот, съвсем друго - да си пълен идиот. Тюфлека и Шарана тормозеха това хлапе просто за забавление. Обикновено не се занимавах с такива неща и не се правех на герой, но мисля че това стигна твърде далеч, след като му счупиха и очилата.