Lights

Лaвaндулa

Глaвa I

Вървя по прашните улици на предградията, твърдо решена да стигна до портата, която ме разделя с останалия свят. Висшите - така ги наричат останалите. Те са съсипали всичко. Претендирайки, че са роднини на основателите, те живеят в лукс на гърба на останалите, които са принудени да живеят като роби. Ще ме пуснат веднага, ако видят белега, който изникна върху дланта ми преди седмица. Лястовица, символиката, която веднага бях разбрала. Сменям местообитанието, но винаги щях да се връщам.
Хората ме заобикалят, държейки половин метър дистанция. Веднага щом някой получи белега, трябва да влезе в града.
Тези, които по принцип живеят там, не държат обяснения. Просто се регистрират. Баща ми също е там, вероятно с новото си семейство. Изгонил майка ми преди да се родя, без дори да знае за мен, и я принудил с действията си да ме роди и отгледа в най-мизерните условия. И въпреки това детството ми беше щастливо. Почти.
Майка ми се разболя много отдавна, може би преди десетия ми рожден ден, но винаги се преструваше на силна и се стараеше да заслужи повече храна за мен. Няма да забравя погледите ѝ, прегръдките ѝ и думите ѝ, всичко, което ми бе разказвала за града беше най-важното за мен.
Хората ме отбягват, заради светлината, която блещука върху дланта ѝ, молеха се за нея или я гледат с отвращение. Всичко това е от завист, нямаше някой, който да не мечтае да навлезе в града. Робският живот не е никак приятен.
Стигам портата много по-рано отколкото съм се надявала, но дори след като виждат ръката ми, стражите не се помръдват. Не ми проговарят даже. Стоя там и оставам безмълвна. Не знам какво да направя, за да докажа, че съм Висша.
Някой така яростно ме блъска, че паднах на земята, притисната под тежестта на някакво странно момче с ужасна рана, минаваща точно през окото. Полусляп е, може би дори не ме е видял. Вдигнах брадичка и го избутвам, докато той се извинява сконфузено.
Погледът ми пробягва към част от откритите му гърди, където в зелено проблясва белег. Той е Висш, осъзнах. Неговият поглед се спуска към дланта ми и двамата мислено се разбрираме. Докосвам с дланта си неговия, така че да се покрият плътно белезите. Ярка светлина заслепява стражите, а само ние можем да виждаме какво се случва. Светлината избледнява.
Махнах си ръката и се затичах пред моментно отворената порта. Момчето се затича след мен.
Всъщност мога да тичам доста добре и това не е тайна за никого. Само че с всичката сила, която влагах, той ме настига за броени секунди. Регентите да го вземат! Забързвам се и се мъча да поддържам темпото. Стражите са по петите ни, а ние търчим из тъмните улици преди градската част на столицата. Момчето ме дръпва рязко настрани и сменяме посоката, за да се окажем в задънена улица.
Стражите се приближават. Стъпка по стъпка започваме все по-ясно да виждаме техните лица, пълни с ярост изражения, предназначени единствено за нас.
-Нямате право да сте тук, отрепки - прозвучава силния глас на единия.- Връщайте се в гетото, за да работите или ние ще ви върнем.
-Имаме пълното право да сме тук, - настоявам аз - и двамата сме получили белезите.
- Белезите, - изсмя се другия- знаете ли какво означават те, глупаци такива? Означават, че сте признати за аутсайдери, които трябва да са на гърба на хората от гетата. Това ли искате? Да станете Висши, за да може да наложите по-малка работна заплата или по-тежки условия? Е, познайте какво - няма място за още издънки. ВРЪЩАЙТЕ СЕ! ВЕДНАГА!
Двамата се спогледаждаме. Докосването, то щеше да ни спаси. Слагам ръката си върху белега му, а той проблясва. Момчето дръпва една аварийна стълба и ме издърпва нагоре така, че все още да държа дланта си на гърдите му. Светлината избелява значително, но накрая стигаме някакъв прозорец, издърпвайки стълбата нагоре. Няма да ни намерят.
В къщата стои старица и ни наблюдаваше. Плете си нещо толкова непукистски, че вероятно се чуди дали не халюцинира. В стаята вони на лавандула. Толкова наситена и тежка, че изгаря всички възприятия, докато се свикне с натрапчивата миризма. Всъщност тя идва от жената. Цялата тя е тъмно лилава, дори кожата. Може би изгражда защитна стена, която ние не можем да избегнем понеже, да си го кажем направо, бяхме слабаци.
Наблюдава ни известно време, докато не се отегчава и свежда погледа си отново към плетката. След това миризмата на лавандула започва да намалява малко по малко, докато накрая почти не се усеща.
-Децата са ужасно невъзпитани в днешни дни - изпуфтява старицата. - Нахълтвате в къщата ми, а после дори не се представяте. Голяма работа като сте магични, това нищо не променя. Грам възпитаност...
- Извинете - казва момчето и ѝ подава ръка, за да се представи, а жената го преценя с лилавите си очи и внимателно му подава ръка. - Казвам се Айзък, но приятелите ми казват Айс.
- Лавендър - представя се тя. - А ти коя си, млада госпожице?
Мой ред е да я преценя. Не знам за Айс, но аз не съм толкова доверчива. Губим излишно време за запознанства. Стражите не са от най-бавните и определено не бяха от най-невнимателните. Само аз ли разбирам какво щеше да стане ако ни намерят след като се бяхме противопоставили на решението им!?
Накрая се обръщам, но старицата хваща ръката ми с кокалестите си пръсти и ги затяга в желязната си хватка. Придърпва ме към себе си и слага дланта ми върху бузата й, където е белегът ѝ на цвете.
Започва с гъделичкане, после миризмата става нетърпима, задушаваше ме, а аз се въртях. От Айс и Лавендър няма и следа. Изкрещявам. Тук съм сама!? Толкова е тъмно, а тази миризма, откъде се беше взела и защо беше тук. Къде бях!? Прилоша ми. Опитвах да се задържа на колене, но е толкова горещо... Лягам на земята, погледът ми се замъглява. Не...
Тя премахва ръката ми от бузата си и бялата светлина ме заслепява. Сядам на близкото кресло и се закашлям.
- К-какво беше това!?-Заеквам, опитвайки се да си поема чист въздух.
- Можеш да ми имаш доверие - казва. - Това беше размяна на спомени. Ти разбра как съм получила силата си. Аз разбрах как ти си получила своята - потрепнах, когато го чух. Беше видяла как...
Кимвам й мълчаливо. Това е целта, която тя бе изпълнила чисто и ясно, карайки всички мои органи да се обърнат. Подавам ѝ ръка, все пак ѝ дължах едно запознанство.
- Скай - казвам аз, докато все още я наблюдавам.

-------------------------------------------
Нямaх време дa я нaпишa, a и известно време не знaех и кaк, ноо ето, че пуснaх първa глaвa! Не съм сигурнa дaли сте очaквaли нещо тaковa, нaдявaм се дa Ви хaресa.
Глaсувaйте и коментирaйте, обожaвaм критикaтa, ще пуснa следвaщaтa глaвa днес, a третa... може би утре, aко имaм време, понеже съм нa море. Блaгодaря, че четете историятa!! :)