Lights

Лунa

Глава II

- Скай – каза тя, а старицата потрепери, когато чу името й. Нещо не беше наред.
- Скайлър Флай, – каза жената – дъщерята на Симон? – Момичето кимна бавно, докато преместваше ръката си и забиваше погледа си в земята. Погледнах я, не приличаше на момиче от столицата, най-малко пък на ронина на Симон Флай – управителят на града. Изглеждаше напъно нормална, а и беше в гетата. Тогава защо…
Тя ме погледна подозритело и заби погледа си обратно в земята.
- Трябва да побързаме, –настоях- стражите не си губят времето.
- Не се тревожете за това – махна с ръка жената. – Миризмата на лавандула образува защитна стена.
- Но ние я преминахме – засмя се Скайлър.
- Вие сте свързани, – поклати глава – имате еднакви белези - видяте това, нали?
Еднакви…имаше лястовица? Не го бях огледал добре. Дори не знам как ми хрумна това с допира, но знаех, че ще се получи. Интуиция, предполагам. Само че защо не можех да си избия светлината от очите. Винаги оставаше на заден план, но все пак беше там. Ако бяхме свързани, както шантавелата казваше, защо тогава силата избледняваше.
Скай ме погледна за няколко секунди, може би не трябваше да я зяпам, но просто ми се струваше твърде нереална. Беше като всички жители на гетата – слаба, прашна, с дрехи от материал, даван от града като подаяние за всички, със светлокафява коса, но може би не беше такъв цвят, с очи, пълни с болка, но най-нереалното нещо в нея беше държанието. Сякаш всички я бяха взели под прицел и се опитваха да я наранят, а тя бе онази, която щеше да оцелее.
Знаех, че аз съм същият.
Работех като носач във фабриката вече пет години, за да издържам семейството си. Родителите ми бяха убедени, че просто съм се наранил, когато таванът пропадна над мен. Проклинаха това, че бях различен, дори не ме пуснаха. Надяваха се, че съм се объркал, но аз знаех истината. Инцидентът беше просто съвпадение, което показа белега.
***
Със Скайлър вървяхме в сенките, след като откачената жена ни посочи път, където ще можем а се скрием. Не знам колко време беше минало, но предпочитах да съм незащитен в отвратителната пустош на богаташките улици, отколкото при онази жена. Едва ли можехме да и имаме доверие, най-вероятно дори се беше обадила на стражите. Този път ми се струваше изключително глупав като  идея, чувствах се като лабораторна мишка.
Скайлър избягваше да гледа в моя посока, дори не знам защо. Мисля, че просто е доста нервирана и не иска да си го изкарва на мен. Още не се бях съвзел от случката със стражите. Отдавна не бях тичал така и нямах намерение скоро да го правя. Знаех си, че ще ни подгонят – винаги ми вървеше на лош късмет
-Имаш ли идеи как да стигнете до Академията?
-Какво ще търсим там, – изпуфтях – най-много да ни изгонят пак!
-Моля?! – Шашна се тя, наистина мразеше плановете й да се провалят. – И защо да го правят? Ние имаме белег, те трябва да… трябва да ни изслушат.
Тя седна на земята и обви ръце около коленете си. Беше ѝ студено. Вероятно замръзваше като мен, но не можех да помогна нито на нея, нито на себе си. Знаех, че дори и двамата да бяхме със знатно потекло, нямаше да ни пуснат. Винаги щяха да ни съдят.
-Защо смяташ, че няма да ни изслушат –прошепна, може би се надяваше, че не мога да я чуя. После осъзна слабостта си, изправи се и ме погледна предизвикателно. – Знаеш ли, няма да приемам думите на момче, което би се отказало от свободата. – Зяпнах я. – Точно така! Видях как гледаше стражите, беше готов да се предадеш! И защо не го направи!? Защо ме последва изобщо!? Защо да приемам мнението ти, когато дори не искаш да повярваш, че ще ни приемат там, че ще  отворят портите си широко за двама магични!? ЗАЩО!?!?
Вече почти крещеше и бях сигурен, че ако не беше вечер и ако всички сгради не бяха изолирани от шум, щеше да се е разкрещяла отдавна. Кипна ми.
-Защото сме Нисши, Скайлър! – Бях ядосан, наистина ме беше впбесила, вече крещях.- Нисши сме, дори ти! Не разбираш ли, че никога няма да ни приемат!? – Намалях силата на гласа си, за да не се чувам толкова силно. - Ние сме отрепките на обществото, ще ни съдят преди да ни опознаят! Веднага щом ни видят ще затворят вратите! – Притисках я към стената, а тя отстъпваше с крачка-две назад. Страхуваше се от мен. Опря цимента и потрепери, заради студа. – Знаеш ли защо – шептях – не се възпротивих, когато казаха, че не заслужаваме да ни пуснат? Знаех го. И ти трябва да го разбереш, защото – погледът ѝ се забиваше точно в очите ми, настоятелен и изпълнен с гняв – ако отидем в Академията… ще ни убият.
Блъсна ме далеч от нея и седна на тротоара, на пет-шест крачки от мен. Нараних я, но беше по-добре да го знае. Не трябваше да живее в заблудата на надеждата. Това щеше да й причини само повече и повече болка. Трябваше да се научи преди наистина да си научи урока, а това щеше да стане. Рано или късно.
- Ти си най-безнадеждният човек, когото съм срещала – поклати глава Скайлър. Тя ме погледна с коренно различен поглед… беше…разбиращ?-Може и да не си го признаваш, но ти също се надяваш да не ни затворят. И когато ни приемат, – отново започна, обеждаваше не мен, а себе си, но не я обвинявах, не можех. – ще ми дължиш извинение за всичко.
Усмихнах се невярващо и погледнах към небето. Беше черно,а облаците пречеха на звездите да засияят. Единствено луната се показваше зад тях. Луната, която имаше надеждата, че когато винаги се вижда, дори през деня, хората не са чак толкова лоши. Луната, която бе станала свидетел на милиарди спорове, завършващи все по различни начини. Тя бе нещото, което ни бе изслушало днес, което ни беше дало силата да се погледнем в очите и да разчетем това, което имаше в тях. ТЯ, зa рaзлизa от мен, имaшр всичкaтa нaдеждa нa Светa.
- Ти си голям тъпак, Айс – каза Скайлър и се засмя.

-------------------------------------------
Ето я и вторa глaвaa! Нaдявaм се дa Ви хaресвa!!