Somewhere

Втора глава

Той се приближи до нея.Не можеше да спре да я гледа.Все едно беше видял най-красивото същество и тогава реши,че ще я има на всяка цена.Дори не знаеше името й,но я искаше и понеже беше Джейк Джонсън щеше да я получи.

-Щеше да ми одраскаш колата.

-Ъм да,наистина много съжалявам,ако има някаква щета ще я платя.

-Не всичко е наред...но трябва да предотвратим да стане,така че премести се на съседното място,а аз ще я паркирам.

-Мога сама.

Но той беше категоричен,отвори вратата на колата и Макензи беше принудена да се премести.Не знаеше дали чувства благодарност или гняв.Той я мислеше за беззащитно момиченце,което не може да кара,а не беше така.Беше взела изпита си от първият път с възможно най-добрият резултат.

Когато Джейк паркира ,Макензи взе чантата си и ядосано затръшна вратата.

-Очаквах поне едно благодаря.

-Можех и сама-каза Кензи с презрение-а сега може ли да ми дадеш ключовете ми?

-Не може,ще ги пазя като гаранция,че днес в 8,ще ми позволиш да те заведа на вечеря.

-Никога,ама никога не бих отишла на вечеря с такъв като теб.

-Като мен?-каза Джейк,като се усмихна и момичето видя перфектните му бели зъби.

-Сещаш се разглезено богаташче,което се разполага с парите на родителите си и не знае какво е истински труд.

-Не съм такъв.

-Пф а не бе-каза Кенз приближи се до него,дръпна ключовете си и побърза да се отдалечи,защото доста хора гледаха спорът им,а тя не беше свикнала на внимание.

От думите й го заболя,наистина не беше такъв,да имаше пари,но не бяха на родителите му...

Побърза да заключи колата си и да я настигне.Но първият звънец удари и трябваше да влиза в час.

Когато часовете свършиха,Макензи беше повече от притеснена.Трябваше да се срещне с Пиер в пет часа...А сега беше три и половина,така че щеше да има малко време.Когато се качи в колата си,с лека изненада забеляза,че поршето го няма.Може би сутринта се беше държала леко грубо.Дори не знаеше името му...Докато пътуваше Кензи чу странен шум от колата.Отби на една отбивка и отвори капакът и нещо започна да дими.Тя не разбираше абсолютно нищо от коли...а батерията на телефонът й беше паднала.

И изведнъж все едно от нищото изскочи една кола,поршето отново.

-А сега имаш ли нужда от помощ?

-Може би малко.

Той се приближи до нея и тя изтръпна,но после се отдалечи и отиде до капакът на колата.Започна да бърника нещо и настъпи доста неловка тишина.

-Не съм такъв за какъвто ме мислиш.

-А какъв си?

-Баща ми почина миналата година и до тогава наистина не знаех какво е работа.Той има хотели навсякъде по света.След смъртта му майка ми се опита да поеме бизнесът,но прекаленото натоварване и шокът от смъртта на татко я разболя.Все още е на легло,а аз бях принуден да се занимавам с всички хотели.Имаме петдесет хотела в Америка и тридесет в Европа.Често пътувам и само чичо ми ми помага.Имам пари,но са спечелени с труд.Знам,че съм само на 17,но наистина знам какво е да се трудиш...

Докато говореше Макензи се беше приближила до него и го наблюдаваше.Той се обърна и я погледна,очите му бяха насълзени.

-Още не сме се запознали.

-Макензи,името ми е Макензи Дюфан.

-Джейк Джонсън.Вече знаеш историята ми,трябва да ми разкажеш твоята.

-Наистина нямам време и ако си оправил колата...

-Да,разбира се тръгвай.Но ще те взема в осем за вечеря,трябва да ми се отблагодариш някак си-каза Джейк с лека усмивка.

-Значи в осем.