Три метра под земята

В гробището

След странника, нищо в къщата не беше същото. Постоянно някакви предмети падаха без да ги докосваме, дори не сме ги виждали, на всички им се привиждаха неща или причуваха, вратите сами се отварят, затварят или пък се заключват, но се свикна. Докато един ден, мама не предложи една идея:
-Нека огледаме цялата къща до основи!
-Направихме го.-Отвърнах аз вече изморена от тази къща.
-Добре ! Не искате ли всичко това да спре?! -мама каза разочаровано.
-Добре кажи какво да направим?-каза тате.
-Ами...да премахнем гробовете!- каза тя въодошавено.
-Да хайде!-отвърнахме всички.
Стивън се приближи до мен и шепна:
-Али утре трябва да си тръгвам.-каза все едно всеки момент ще се разплаче.
-Не можеш ли да отсъстваш 2 дни? -отвърнах аз като просяче, което моли за хляб.
-Няма как.-каза той.
Стигнахме гробището. Беше мрачно, тъмно и тихо. Имаше само някакво странно чувство все едно земята вибрира. Дори не мога да го обясня. Колкото повече се приближавахме, вибрацията се усилваше. Влязохме вътре и се огледах. Стотици гробове и ние трябва да ги изровим и да ги махнем. Незнам какво ще видя там.
Започнахме с първия гроб изровихме го. Имаше ковчег. Извадихме го и го огледах. Беше странно впечатляващ и исках да го отворя. Като при ефекта с подаръка. Нещо в теб те привлича към него.
Попитах, дали може да го отворя, но всички казаха в един глас ,,Не!"
Послушах ги и се отдръпнах. Започнахме да ги изравяме доста бързо. Вадехме такива ковчези, че направо исках да скоча в тях и да ги отворя. Но всички не, не ,не.
Стивън, мама, и приятелят й се отдръпнаха напред. Реших да отворя само първия ковчег. Започнах да го отварям, но беше здраво запечатан, но след много дърпане и бутане се отвори. Исках да вдигна къпака и да видя какво и има там, но и изпитвах страх. Реших да бъда смела и да получа отговори и го отворих. Вътре имаше кости, които мисля че бяха на жена. Миришеше на мърша. Поогледах го още малко. Видях, че на къпака бяха издраскани символи, които не разбирах. Черепа й беше пукнат от всякъде.
Нямаше как да е оживяла след такъв удър. И да я погребът жива! Възможно е, но пък костите й бяха доста изпочупени. Може да е от времето, но пък не ми се вярва.
Отворих всички ковчези, които изровихме. Всички имаха някакви символи. Кой ги е правил? Защо всички са различни? Толкова много въпроси ми се въртяха в главата.

След два дни

Стивън си тръгна. Пак се чувствам самотна. И не мога да спра да мисля за онези символи. Потърсих в интернет, но без резултат.
Реших да си ида в стаята. Докато вървях към нея се чу ,,Помощ! Помегнете ми!" и звучеше сякаш от вътрешността на стената където нямаше стая. Реших да изкъртя стената. Все пак не беше здрава. Махнах я. Нямаше нищо само някакъв коридор между стените. Дори не знаех, че го има. Тръгнах да проверя какво става и започнаха някакви шепоти ,,Ела, ела, ела." Беше много зловещо, но и привличащо и продължих напред. Шепотите се усилваха. След няколко крачки шепотите спряха и се обзе гробна тишина. Обърнах се да си ходя, но изведнъж всичко стана черно. Непрогледен мрак. Тишина. Само някаква миризма. Последвах я. Мислех, че коридора е свършил, но имаше още много напред...
Какво ми става?! Следвам някаква миризма?! Започнах да тичам към изхода но стената се беше затворила, все едно не я бях разбивала. Започнах да викам. И изведнъж усетих, че някой слага ръка на рамото ми и казва:
-Викането няма да ти помогне.
Бавно се обърнах и зад мен нямаше тяло, а само една ръка, която беше отрязана, защото от нея течеше кръв. Нямах светлина. Не можех да видя почти нищо. Започнах да плача. Чух глас. Беше на Стивън. Изтрих си сълзите и тръгнах към него. Имах чувството, че тичам 100 метра. Започнах да виждам светлина и махаща ръка. Сигурно е Стивън и е намерил изход. Продължих да тичам. Видях фигура на човек. Това не беше Стивън. Спрях да тичам и се загледах. Не ми беше познат беше много слаб и висок човек. Попитах кой е, но гласът на Стивън звучеше от устата му. Бавно вървях към него, а той викаше:
-Аз съм Стивън не се страхувай!
-Покажи се щом си ти!- извиках изплашено.
Показа се една странна фигура на мъж с огромна усмивка ,нямаше очи, и лицето му беше огромно. Той явно може да имитира гласове. Той започна да се смее и по едно време каза:
-Ако мислиш, че ти си като другите, много се лъжеш!-каза тези думи и ме удари и аз припаднах...
Събудих се. Бях изморена и се чувствах болна погледнах часовника на стената. Не беше минало никакво време откакто влязох в между стенния коридор. Като някаква черна дупка. Огледах се и беше тъмно и тихо. Отидох долу при майка ми и приятелят й, но тях ги нямаше. Имаше буря и бях сама в къщата. Имаше шепоти и смехове около мен. Избягах извън къщата, защото не издържах. Изтичах при гробището. Имаше мъгла и в нея прозираха много хора. Изпълзях назад тихо и се опитвах да видя хората зад мъглата. Изведнъж мъглата изчезна и стояха стотици хора, които ме зяпаха с ококорени очи. И нещо невероятно. Това бяха хората, от гробовете. Всички започнаха да ми крещят защо съм ги убила, защо съм ги махнала от дома им, защо съм чела символите на починалите. Изведнъж жената от първия гроб с пукнатия череп ме дръпна и ми каза:
-Ела с мен, ще ти помогна. Довери ми се!
Тръгнах с нея и тя ме заведе в някаква гора с много дървета и дрехи по клоните. Не исках да питам защо са там, защото ми дойде в повече страх за днес. Жената се обърна към мен и започна да разказва всичко:
-Знам, че сега си много объркана и в главата ти се въртят много въпроси, но спокойно. Аз ще ти отговоря.
-Добре.-Казах изплашено.
-Аз съм Жанет Долсън. Аз бях последния обитател на къщата, в която живееш. От години се въртят легенди, че тя е обладана, но аз не вярвах, но ето ме сега умряла.
-З-з-защо къщата е обладана?-заеквах аз.
-Ела да ти покажа.

*-*-*-*-*-*-*-*-*-*-*-*-*-*-*-*

Това беше 5-та глава и се надявам да коментирата за вашето мнение и съвети. ;)

Марта:3